В КАКВО СЕ КРИЕ ФЕНОМЕНЪТ НА „ВЕЧНИТЕ ДИКТАТУРИ“ В ЛАТИНСКА АМЕРИКА?

<!–[if gte mso 9]> Normal 0 false false false EN-US X-NONE X-NONE MicrosoftInternetExplorer4 <![endif]–><!–[if gte mso 9]> <![endif]–>

Публикувана в сп. Военноисторически сборник, N 2, 1999


Елеонора Пенчева


 

В КАКВО СЕ КРИЕ ФЕНОМЕНЪТ

НА „ВЕЧНИТЕ ДИКТАТУРИ“

В ЛАТИНСКА АМЕРИКА?


 

 

И сторическото развитие на Латинска Америка през XX в. доказва, че сла­бо развитите общества са склонни да се организират във военно-авторитарен тип държава. От една страна, липсата на индивидуализъм води до своеобразен атомизъм на обществата и те компенсират слабостта си чрез сляпо следване на „лидера“. От друга, „лидерът“ има всички възможности да злоупотребява с гласуваното му доверие, поради липсата на механизми, които да го контроли­рат. Използването на терор и насилие в продължение на много десетилетия отнема енергията на масите за съпротива. След време злоупотребите на държавния глава и приближените му се превръщат в открито забогатяване за сметка на държавата при мълчаливото несъгласие на народа.

Трябва да прибавим и традиционното възприемане на военните с ореола на „героите“ още от времето на освободителните революции през XIX в. Общественото съзнание през този период възприема действителността опростено: миналото е свързано с робството, настоящето — с промените, олицетворявани от победите на генералите. Масите не винаги разбират политическите борби. Те могат лесно да строят барикади, по трудно се ориентират във властовите интриги на управляващия елит. Народът иска промяна и подкрепя промяната. Точно затова военните от Латинска Америка се устремяват към властта с народната подкрепа. Истинските им намерения и личните амбиции обаче остават скрити зад маската на „победители“. Те считат за естествена награда своя „заслужен отдих“ в покоите на властта до края на живота си и правят всичко възможно да използват военния си престиж, за да останат там. Този начин на властване, наречен „каудилизъм“* се съхранява и през XX в. Масовите модели на мислене в Латинска Америка не се променят съществено, което обяснява почти константното поведение на народите от континента. В условията на постоянни преврати, развихрящо се беззаконие, доминиращи чужди интереси се ражда феноменът на т. нар. „вечни диктатури“.

Той се наблюдава в най-слабо развитите държави. Властта се налага със същата сила, с която се отнема волята за съпротива срещу нея. Характерна черта на този вид диктатури е, че общественото съзнание попада в своеобразно безвремие, през което промените стават изключително бавно. Отсъствието на развито индивидуализирано политическо съзнание предопределя и липсата на осъзната съпротива. Необходими са десетилетия, за да се осъзнае собствената сила, нуждата от изява на индивидуалността на личността, правото на лично щастие. Зародишът на бъдещите граждански общества покълва в условията на

caudillo от исп. вожд, водач, предводител


36


Елеонора Пенчева


терор и насилие и често започва утвърждаването си също със силови методи, макар и под друга форма.

Примерите в това отношение са твърде много. На първо място обаче трябва да направим уговорката, че латиноамериканските диктатури са различни от общоприетото европейско разбиране за идеологически диктат на една партия, сливаща се с държавата. Специфичната политическа система в Парагвай например при управлението на Стреснер, не с чиста диктатура. Това е своеобразна симбиоза на армейската върхушка, на масовата и традиционна партия “Колорадо“, трансформирана в бюрократичните институти на властта от десетилетия, и на личността на президента. Приетата през 1967 г. нова конституция на практика узаконява това трисдинство на властта. Президентът на републиката генерал Алфонсо Стреснер заема държавните и военните постове, сам може да назначава правителство, има право да разпуска парламента, да определя извънредни избори, да въвежда извънредно положение. Той има неограничена власт<!–[if !supportFootnotes]–>[1]<!–[endif]–>. Тя надхвърля пълномощията му, определени от конституцията. Правителството е носител на изпълнителната власт на Стреснер и играе ролята на негова лична канцелария.

В Държавния съвет освен министрите влизат главата на католическата църква, ректорът на университета и други граждански лица. Парламентът се контролира от правителствената партия „Колорадо“. Тя и президентът ген. А. Стреснер дават мнение и разрешение за всички дейности в страната. Парламентът има декоративен характер, той демонстрира представителната власт, но не я владее. В тази обстановка е разбираемо защо при всички избори правителствената партия „Колорадо“, която сама отговаря за резултатите от гласуването, се обявява винаги за победителка.

По традиция в латиноамериканските общества армията е опората на режи­ма. Парагвай не прави изключение. В тази държава за военни нужди се израз­ходват около 100 млн. долара годишно, а за целия репресивен апарат се полагат 20 % от държавния бюджет<!–[if !supportFootnotes]–>[2]<!–[endif]–> . Затова нормално е промените в обществото да започват и да се извършват от военните. Една част от младите офицери получават образованието си в САЩ и в Западна Европа. Този факт ускорява осъзнаването на голямата изостаналост на Парагвай от демократичните държави. Естествена реакция сред военните е осъждането на колосалната корумпирана система в страната и особено сред хората, носещи пагони. Настроенията на младите срещу явните престъпления във висшия военен състав принуждават диктатора да поддържа старите кадри<!–[if !supportFootnotes]–>[3]<!–[endif]–> .

Формирането на негативно отношение към старата военна върхушка още през 70-те години обаче не се оказва достатъчно силен фактор за промяна в тези среди. Реални резултати се виждат едва в края на 80-те години, когато опозиционните сили успяват да наложат своя модел за развитие на Парагвай като съвременна държава.

Процесът е изключително сложен, защото традиционно приближените до властта са толкова заинтересувани от нейните облаги, че спират всяко инакомислие, застрашаващо стабилитета им. Съпротивата се оказва изключително рискована дейност, като се има предвид, че във военните среди е още по-лесно да бъдеш изправен до стената и разстрелян за неподчинение, много често без съд.

Трябва да се подчертае, че феноменът на т. нар. „вечни диктатури“ е свързан с примитивните властови структури, които се съхраняват до 80-те години. Фактът, че латиноамериканските диктатури получават названието на своите диктатори, а не минават под общ знаменател, говори за специфичните им белези,


В какво се крие феноменът…


37


определени от силата на каудилизма и през XX век. Едва в края на века, за да са достатъчно „устойчиви“ и „продължителни“, те приемат да се съобразяват със световните демократични тенденции и с възможностите, които собствените им народи предоставят, като ниво на търпимост, степен на осъзнаване или неосъзнаване на реалностите, възможности за съпротива, зараждане на опозиционни настроения. Ако съпротивата прехвърли определеното от властовите структури ниво, ще се прекрати жизнеността на диктатурата.

Феноменът „стреснеризъм“ например поддържа социалното напрежение под критичната точка, за да създава реални опори за диктатурата. Президентът предприема „шефство“ над строителството на едни от най-големите промишлени обекти — хидроелектрическата централа „Итайпу“, строена съвместно с бразилски специалисти, както и на автостради, летища, училища, градски квартали. Зазършването на всеки обект става задължително в присъствието на диктатора. Събитието се придружава от шумна пропаганда за успехите на правителството, което се „грижи“ за своя народ. Така по известната схема се гради познатият ни култ към личността и Стреснер с обявен за „баща на нацията“ <!–[if !supportFootnotes]–>[4]<!–[endif]–>. Медиите мултиплицират постиженията му за разцвета на нацията.

В началото на всяка диктатура новото управление се приема от една зна­чителна част от населението и подкрепя с надеждите за промяна. Обяснението на този факт може да бъде разбрано с обработката на общественото съзнание. Цели 35 години в Парагвай съществува тотална пропаганда, която обаче не може да се определи с някаква конкретна идеология. Това е пропаганда, целяща продължителната стабилност на диктатурата чрез възхвала на държавния глава и неговите успехи за благото на народа. Действията на правителството не се критикуват, както и най-близкия приятел на Парагвай — Съединените американски щати. От време на време властта задоволява някои непосредствени интереси на нацията, „изпуска парата“ на недоволството, като и най-малките промени се представят за радикални „изменения“ в развитието на страната. Анализирайки диктатурата на Стреснер, трудно могат да се назоват най-важ­ните причини, които обясняват нейната продължителност, но все пак могат да се откроят три основни факта, които й придават значителна устойчивост. Това са промените в областта на транспортно-енергетичната структура на страната, провеждането на аграрна реформа и повишаването на образо­вателното равнище на народа. Скромните резултати в тези области се представят пред нацията за огромни успехи на властта и народа. Като се има предвид характерната психологическа доверчивост на латиноамериканеца, склонността му често да приема надеждата за действителност, не с трудно да се разбере защо масите поддържат диктатурите. При всичките недостатъци на аграрната реформа фактът, че се раздават 100 хил. декара земя на безимотните селяни, както и успешната пропаганда за значимостта на тези успехи, намаля­ва напрежението в селските райони и предотвратява възможностите за организиране съпротивата срещу диктатурата.

Скромни, но видими са успехите и в областта на образованието. През 50-те години неграмотността в Парагвай обхваща 8 % от населението. В резултат на правителствените реформи през 1987 г. тя намалява на 3 % <!–[if !supportFootnotes]–>[5]<!–[endif]–> . Увеличаващият се брой на висшистите променя постепенно социалната структура на обществото. Политическият модел на авторитарната власт обаче не успява да еволюира заед­но със социалните промени и поради политическото късогледство на управляващите се стига до криза, излизането от която може да означава край на „стреснеризма“.


38


Елсонора Пенчева


Отличителен белег на парагвайската диктатура е сътрудничеството й с Вашингтон. През времето на ген. Стреснер във всяко министерство се зачисляват т. нар. “технически мисии“ от американски специалисти. Заедно с парагвайските министри те осигуряват контрол на финансовото и икономическото развитие на страната. САЩ имат интерес да подкрепят правителство, което ще изпълнява искания за икономическо сътрудничество. През 1954 г. Парагвай получава 7,5 млн. долара срещу обещанието Щатите да получат право на концесии за разработката на нефтодобива в Парагвай до 1958 г. Помощите обаче не се отразяват на изостаналото икономическо развитие, нито увеличават възможностите за натрупване на национални капитали — явление, познато и в останалите латиноамерикански държави. И през втората половина на XX в. „помощите“ все още са начин за по-дълбоко обвързване на правителствата и условие те да бъдат „по-отзивчиви“ към претенциите на американските фирми. Най-често това означава поддържането на евтина работна ръка и никакви претенции към печалбите, с които се разпорежда само американската страна. Повече „помощи“- повече зависими икономики.

Опитите на болшинството латиноамерикански правителства през втората половина на XX в. да протекционират промишленото производство като начин за преодоляване на зависимостта, се оказват също неефективни. Първо, защото бедната национална хазна не може да съживи в желаната степен местните фир­ми и второ, защото прекаленият контрол отнема тяхната конкурентност и намаляват възможностите за високи печалби. При наличието на Транснациоиални корпорации (ТНК), сраснали се от десетилетия с местните икономически структури, не може да се създаде ефективен вътрешен национален пазар. Постоянно високата инфлация пречи да се осигури защита на средния и дребния бизнес. Така финансовата зависимост води до регулиране на стопанството отвън. Най-лесно това се извършва чрез правителства, които са послушни и не стряскат с непредвидими мероприятия. Затова диктатурите са удобни за сътрудничество, лесно се манипулират и могат да бъдат напълно зависими от външни сили. Ген. А. Стреснер добре разбира колко е важно да запази симпатиите на САЩ за дълго.

Половинчатите реформи, с които правителството претендира да модернизира страната, не изменят съществено системата на управление в Парагвай. Диктатурата постепенно се консервира. През 80-те години страната е в застой на фона на световните демократични промени. Разширяващите се опозиционни настроения заставят правителството да търси начини за промяна, но такава, която ще го съхрани. Именно тази невъзможност на системата на властта да се реформира със същите темпове, с които се променя действителността, довежда до промени и постепенна демократизация на страната.

Тайната на „вечните диктатури“ в латиноамериканските държави се крие и в особената нагласа на военните да остават във властта възможно най-дълго. От времето на националноосвободителните революции до днес една голяма част от президентите са генерали. Те използват държавата като свое лично владение. Да останат във властта до края на живота си, е лелейната мечта на болшинството президенти от подобен тип. Независимо от съпротивата на об­щественото мнение се прави и невъзможното за запазване на поста и съхраняването на привилегиите.

Ако в обществото има изграден механизъм, който да решава конфликтите между народа и властта, по-трудно се стига до авторитарен режим. Когато обаче властта се съсредоточава в ръцете на една личност, която проявява типичните


В какво се крие феноменът…


39


черти на каудильо, когато в обществото отсъства консенсус между отделните слоеве и отчуждението става начин на живот, когато народът все още не е осъзнал собствените си възможности да променя действителността около себе си, тогава естествено решенията се вземат от личността на върха на политическата пирамида. Така общественият консенсус се заменя с авторитарно решение. Едва когато „бившите роби“ започват да се превръщат в граждани, които оценяват собствената си човешка значимост, те стават фактор в историческото развитие. Тогава промените се извършват бързо. Точно тези процеси се наблюдават в Хаити и обясняват същия феномен на „вечните диктатури“.

Когато на 22 септември 1957 г. Франсоа Дювалие, наречен от народа „папа Док“, става президент, той се провъзгласява за върховен вожд на хаитянската революция и най-голям защитник на народните интереси. С установяването на диктатурата се отменят всички конституционни гаранции, забраняват се опо­зиционните вестници, разпускат се парламента, политическите партии, профсъюзите. Съдебните органи съществуват формално. Властта в Хаити обаче се опира не на армията, с чиято помощ се установява, а на специално създа­дени подразделения от доброволци — „тотон-макути“. Набират ги от престъпния свят и от селяните макути, подлагат ги на специална психическа обработка, придобиват нужните качества на слепи изпълнители и стават най-ефективните защитници на режима. Славата на тотон-макути е свързана с вудуизма — религия с кабалистични* заклинания и сакрална роля в историята на страната<!–[if !supportFootnotes]–>[6]<!–[endif]–>. Тези отряди получават пълна власт и стават най-страшната антинародна сила. Селяните макути изповядват религия, свързана с африканските езически мистики. Сред тях зомбирането е един от методите, смятан за основа на психологическото въздействие. Владеенето на човешката психика при определени условия и с определени средства отдавна не е новост за западния човек. Страховитите истории за възможностите на тотон-макутите с помощта на вудуизма да зомбират хора до днес продължават да вълнуват здравомислещия човек. Трудно е да се отдели истината от мълвата, но във феномена на продължителната хаитянска диктатура сигурно има зрънце и от тази истина.

Специализираните полицейски отряди наброяват около 20 хиляди души, т. е. повече от редовната армия па Хаити. Тотон-макутите не получават заплата и се препитават от грабежи и насилие. Този корпус е опората на диктаторския режим и фактор за разгръщане на пълен произвол в страната. В книгата си „Рентгенова снимка на една диктатура“ Пиер Шарл сполучливо я характеризира така: „Всичко, което съставя елементите на диктатурата, се проявява тук с необикновена сила — безпределна нищета и невежество…, насилие и репресии…, на които се подлагат не само отделни лица, но и цели обществени слоеве, живеещи в бедност; отсъствие на всякакви нрава и гаранции в политическия и социален живот, ужас, смърт и животинска жестокост“<!–[if !supportFootnotes]–>[7]<!–[endif]–>.

Диктатурата в Хаити отстранява мулатите от власт и установява режим на черните. Сам негър, Дювалие издига „черния расизъм“ в ранг на идеология. Над 50 хиляди убити и 1,5 млн. емигранти, т. е. една четвърт от населението на този остров са жертви на режима или напускат страната поради несъгласие с управлението на Дювалие и невъзможност да реализират своята житейска съдба в Хаити.

* Кабала — философска система за същността на Бога, произхода и строежа на Вселената, структурата на човешкото тяло и еволюцията на Душата, върху които се гради Практическата магия.


40


Елеонора Пенчева


През 1964 г. Ф. Дювалие, след като се уверява, че няма сериозни опоненти, се самопровъзгласява за пожизнен президент. В конституцията е направена съот­ветната поправка, която му дава възможност да управлява до края на живота си. Постепенно Хаити се превръща в най-активния източник на суровини и работна ръка за чуждите фирми. Връзките на диктатора със САЩ са толкова силни, че на практика Щатите контролират всички сфери на хаитянския живот<!–[if !supportFootnotes]–>[8]<!–[endif]–>. Държавата, която по конституция е демократична република, остава суверенна само на книга. Разбира се, личните качества на самия президент Дювалие също са сред причините за развитието на феномена „вечни диктатури“. Като наблюдава събитията на континента през последните десетилетия, Дювалие отчита факта, че в милитаризираните общества армията е причина за честата смяна на латиноамериканските президенти. За да намали „боеспособността“ на военните, през 70-те години „папа Док“ решава да изразходва за тях минимални средства, а с наложената система на вътрешно разузнаване и следене свежда до минимум възможността за военен преврат. През следващото десетилетие обаче демократизацията в световен мащаб принуждава наследника на Дювалие, неговия син Жан-Клод, да се съобразява с промените, настъпили в политическата ориентация и на континента, и в настроенията на собствения му народ. Жан-Клод Дювалие не би могъл да съхрани силна президентска власт, ако не разшири социалната база на режима. Зараждащите се опозиционни настроения се тушират с някои „фасадни“ промени и нови лозунги.

Такава видима промяна например е приобщаването към властта иа т. нар. „технократи“, нови и енергични хора, получили образованието си зад граница, работили в американски фирми и ориентирани вече към други ценности, характерни за западната цивилизация. Завръщайки се в Хаити по силата на своите професии и длъжности, те продължават да са тясно свързани с чуждия капитал. За да съхранят високите си доходи и привилегии, технократите приемат някои „модернизации“ на отживялата социално-икономическа структура на страната. Те не са кардинални, за да не застрашават печалбите на ТНК, но са достатъчни, за да тушират недоволството на населението и най-вече на интелигенцията, която все по-често подбужда към недоволство.

Новото правителство на Жан-Клод Дювалие обещава либерализация и икономически разцвет. Псевдолибералната фразеология отговаря на духа на времето. Пресата подема идеята за демократизацията на режима, макар самият режим да съхранява основните си характеристики. Наред с това в Хаити се създава „свободна зона“, в която се разполагат чужди фирми и филиали, използващи евтината работна ръка и скъпа вносна технология. Благодарение на тази „модернизация“ Хаити за няколко години става износител на касетофони, спортни принадлежности, някои електронни схеми и блокове, играчки и обувки. За три долара на ден над 54 хил. хаитяни получават работа и са благодарни на режима за тази възможност, въпреки че заплащането е мизерно. За сравнение ще посочим, че за същата работа в Доминиканската република работникът получава 6,8 долара, в Мексико —13,2 долара, а в Пуерто Рико — 26,8 долара<!–[if !supportFootnotes]–>[9]<!–[endif]–>. Промишлената зона не оказва влияние върху икономиката на Хаити. В селското стопанство, поради липса на нови вложения на капитали, производството намалява с 10%, особено в отраслите на ориз, фасул, царевица, просо<!–[if !supportFootnotes]–>[10]<!–[endif]–> „. Прогонени от глада, селяните заминават в града или емигрират.

Междувременно Дювалие-младши се жени за дъщерята на един от наследниците на клана Беннет и получава като „сватбен подарък“ монопола върху търговията с брашно, захар и сол, както и възможността да спекулира с цените, определяни от него самия. Много скоро икономическата политика на Дювалие-


В какво се крие феноменът…


4!


син довежда страната до катастрофа, защото не е в състояние да възстанови или увеличи вложените в нея средства и увеличава зависимостта й от чуждите капитали и интереси. През 1982 г. външният дълг на Хаити достига 400,7 млн. долара. Една след друга международните банки отказват да финансират Хаити. Кризата в страната съвпада по време с подема на демократизирането на страните от Централна Америка и създаването на опозиционни движения срещу диктатурите.

В началото на 80-те години тези процеси поставят под заплаха позициите на САЩ в региона. Здравият тил на Пентагона започва да изтънява и „сигурността“ на Америка се поверява на онези режими, чиите правителства са готови да бъдат гаранти на американската доминация в района. В този смисъл „промяната“ на хаитянската диктатура се състои в подмяна на „ескадроните на смъртта“ и „тотон-макутшпе“ с армия, която може да взема участие в политическия живот на страната. На практика обаче и двете споменати терористични организации още дълго време продължават да действат в услуга на президента. В тези условия САЩ отпускат заем за хаитянската армия и приемат офицери за обучение в Американската военна школа в зоната на Панамския канал. Разбира се, помощите

<!–[if !supportLists]–> <!–[endif]–>военни и икономически, си имат цена, която правителството на Дювалие е съгласно да плати. Пентагонът настоява да получи пристанището “Мол-Сен-Никола” за своя военна база. През лятото на 1983 г. САЩ и Хаити подписват договор, по силата на който американците получават пристанището, а Дювалие огромна сума. За няколко месеца всички хаитяни, живеещи в Мол- Сен-Никола са принудени да напуснат земите и жилищата си. Правителството не се ангажира със социалните и икономическите проблеми на тези хора. Впрочем кланът Дювалие никога не се чувства ангажиран с хаитяните, освен ако те не заплашват сериозно престола.

Трагедията на Хаити се задълбочава. По данни на ООН през 1980 г. 68,8 % от населението в страната е на абсолютното ниво на бедността, с доход по-малко от 140 долара годишно<!–[if !supportFootnotes]–>[11]<!–[endif]–>. Хаитяни бягат в САЩ, където статутът им на хора от “пети сорт“ е по-добър от положението в родната им страна. Желаещите да напуснат Хаити са толкова много, че бизнесът, занимаващ се с извозването на хората, получава доходи, по-високи от тези в наркотрафика. Прагът на търпимост в традиционното поведение на масите е преминат и те изоставят постепенно покорството, страхът и вековното си подчинение. Преосъзнаването на житейските ценности води до търсене на възможности за промяна. Независимо от бавните темпове, в края на XX век самоосъзнаваието на масите и превръщането им от тълпа в народ, раждащ индивидуалисти, които могат да предявят претенции към държавните институции, и които настояват за участие и контрол във властовите структури, става неизбежен процес за континента. По тази причина и в Хаити зараждащите се демократични движения активизират исканията за спазване на правата на човека, за свобода на печата, за свободни профсъюзни и културни асоциации. Възникването на опозиционни партии в страната не се приема от Съединените щати като естествен процес на демократизиране на нацията, под влияние на общоцивилизационните процеси в света, а се квалифицира като „комунистическо влияние“. За да могат да продължат намесата си във вътрешните процеси в Хаити, САЩ са принудени да заявят пред света, че „истинската демократизация“ в Хаити е дело на народа<!–[if !supportFootnotes]–>[12]<!–[endif]–>. По този начин те „подпомагат“ демократичните процеси в страната, като изпращат американски специалисти по борба с комунизма. С тяхна помощ се създава, корпус по сигурността“, т. нар. ”леопарди“, ръководени лично от президента Дювалие. Истината за „демократичните промени“ от страна на правителството е, че в Хаити


42


Елеонора Пенчева


е сменен само репресивният апарат, носещ лоша слава на президентството. Старите навици на управление обаче остават. Ожесточеният вътрешен курс на правителст­вото отново довежда до засилване на репресиите срещу политическите лидери от опозицията.

Годините на преследване и арести дават своя принос за политизирането на народа, но не достатъчно, за да може да се разобличи антинародната същност на диктатурата. На помощ на опозиционните движения в страната идват демократичните сили от района на Карибския басейн. През септември 1981 г. в Панама се провежда Първата континентална конференция за солидарност с народа на Хаити. Делегати на около 40 хаитянски опозиционни партии обсъждат варианти за сваляне на режима. Не се постигат значителни организационни успехи, но е приета декларация, в която се казва, че „единството е необходимо, защото след 34 години диктатура в страната няма нито една организация, която да е в състояние сама да свали тиранията“<!–[if !supportFootnotes]–>[13]<!–[endif]–>. Тази конференция дава тласък на демократизацията на мисленето на хаитянския народ и усилва съпротивителните му сили срещу диктатурата.

Стреснат от силата на народното недоволство, през 1984 г. президентът отново забранява дейността на всички партии и организации. Той въвежда извънредно положение за един месец. Гладни тълпи от хора нападат магазини и складове. Военните патрулират по улиците и следят за реда. Въпреки това населението намира сили да протестира. Най-смела е демонстрацията през януари 1986 г. Около 40 хиляди души изпълват улиците на столицата Порт о Пренс с лозунги: „Нашите пари са в Швейцария, а ние живеем в мизерия“ <!–[if !supportFootnotes]–>[14]<!–[endif]–>. Процесите на разкрепостяване на общественото мислене водят до ново поведение на хаитяиския народ. Той вече е в състояние все по-смело да изразява своите претенции към управляващите и промяната във властта.

В САЩ преценяват, че времето на промени във върховете изтича и падането на диктатора е неизбежно. Тогава Дювалие-младши просто е принесен в жертва. Американският посланик лично внушава иа президента да напусне страната. Под натиска на международното обществено мнение САЩ не желаят да рискуват имиджа си на „демократизиращ фактор“ в света и отказват подслон иа Дювалие. Тържествените обещания за убежище остават в историята. На 6 срещу 7 февруари 1986 г. Жан-Клод Дювалие, пожизненият президент на Хаити, бяга от страната. Както е „редно“ за един истински диктатор, заграбва и държавната хазна. След почти три десетилетия безконтролно и своеволно господство на клана Дювалие, диктатурата пада. Създава се „национално правителство“ с лица от обкръжението на избягалия диктатор. На 29 ноември 1987 г. за първи път от 30 години се обявява провеждането на свободни избори за президент и депутати в парламента. По традиция управляващите вярват, че изборите са в техните ръце. Настроенията в страната обаче не дават надежди за съхраняване иа същата власт, поради което се вземат мерки изборите да бъдат саботирани. По заповед на военните пред много от избирателните пунктове триумфират военизирани поделения от „ескадроните на смъртта“ и „леопардите“, които всъщност са старите „тотон-макути“, формиращи т. нар. “корпус на сигурността“. Те стрелят по избирателите и ги разгонват. Предупреждението е красноречиво: народът не бива да си мисли, че неговият глас ще гарантира промяна. Преди обяд на изборния ден правителството официално обявява, че изборите се отлагат за неопределено време.

Новите избори са насрочени за януари 1988 г. Като черен хумор звучи историята, разказвана от един френски дипломат. На въпроса му: „Как мислите, колко са избирателите на Хаити?… Два милиона и осемстотин хиляди?“, генерал


В какво се крие феноменът… 43

Намфи, един от гарантите на сигурността на правителството се усмихва и отговаря: „Вие грешите, господин посланик. Избирателят е само един — армията“<!–[if !supportFootnotes]–>[15]<!–[endif]–>. Именно военните избират и предлагат за държавен глава кандидатурата на професора по политология Лесли Манига. Техните надежди се свързват с международната известност на това лице, на което САЩ и Франция ще повярват и ще възстановят военноикономическите помощи, спрени след ноемврийските разстрели. Новият президент на Хаити се оказва користолюбив и коварен. Той изиграва съперниците си, провокирайки ги да бойкотират изборите. Когато това става и съперниците му се отказват от властта, той самият издига кандидатурата си, която се оказва единствена. След изборите се разбира, че новият парламент е съставен от лица, верни на фамилията Дювалие. А това определя и техните приоритети в бъдещата политика.

Режимът, който се установява в Хаити през 1988 г. отново е полицейски, но не може да се нарече фашистки. Фашизмът от германски тип изисква масова опора в народа, за да се осъществи в социално-икономическата и политическата сфера. Такова положение в Хаити не съществува. Диктатурите в Латинска Америка, които често се квалифицират като фашистки, се основават или на страха от силите на сигурността и свързания с тях терор, или на митичната заплаха от комунизма.

В началото на 70-те години режимите, които се установяват в Аржентина и Чили например, също нямат дълбоки корени в народа и не се свързват с някаква масова идеология. По правило те използват социалната демагогия, за да осигурят по-малка съпротива и по-широко поле за действие на властта. В една Германия, Хитлер „съблазнява“, както казва Пол Джонсън, цялата нация, като превръща идеологията на националносоциалистическата си партия в реалност. Третият райх успява да предложи един задоволителен стандарт на живот за всеки немец, като коригира с това последиците от унизителното поражение на нацията, създавайки й самочувствие и култивирайки у нея чувството за богоизбраност на расата. Исторически факт е, че огромната част от немците стават отлични изпълнители на постулатите на фашистката идеология именно поради безграничната си вяра във фюрера и безусловното приемане на неговата ха-ризма. Днес се знае много за начините, по които фюрерът печели съзнанието на германците, как ги прави съпричастни на маниите си, манипулира тълпите, казвайки това, което те искат да чуят и подготвяйки ги за „световната им мисия“.

За разлика от Германия, диктаторите в Латинска Америка най-често „насилват“ народа си, оставяйки го да живее в мизерия и насилие. Те могат да обещаят на своите поданици най-много хляб, а личните им амбиции се свеждат до спечелването на благоволението или „приятелството“ на доминиращата суперсила в района — САЩ, от което зависи цялото им бъдеще. Дори мистиката на африканския вудуизъм в Хаити е използвана не за развитие на някакви национални ценности или достойнство, а за потискане на всякакъв полет на духа. Те се възползват от слабостта на обществата до момента, в който народите, водени от чувство за собственото си достойнство, възприемат идеята за независимост – не просто като отказ от американска намеса, в която виждат „цялото зло“, а като овладяване на механизмите за противодействие на една власт, която не ги защитава.

Част от авторитарните диктатури в Латинска Америка се характеризират с желанието на военните да наложат силно национално управление. Но това също не е фашизъм от класически тип. Бразилия например след 1964 г. не може да се


44


Елеонора Пенчева


нарече фашистка държава. Военните на маршал У. Кастело Бранко идват на власт там с убеждението, че трябва да възродят националната идея, която с провеждащата се „модернизация“ е избледняла доста.

Ще напомним, че приобщаването на Бразилия към „модерния свят“ започва още в средата на XIX век, но резултатите са твърде скромни. През 30-те години на XX в. се приема поредната програма за модернизация, но тя се осъществява едва след Втората световна война. В началото промените са сравнително успешни, защото част от националната буржоазия ги подкрепя. Промишленото развитие след войната позволява да се разпространят идеите на „десаролизма“. През 50-тс години започва жестоката „модернизация“ или т. нар. „нов икономически ред“. Заеми от САЩ заменят вътрешните натрупвания или националния капитал. Те стимулират спекулата и разходите за оръжие, но не и икономиката. Развитието в страната се затормозява от постоянните спорове за модела на бъдещото развитие. През 1961—1964 г. Бразилия преживява най-тежката си криза — един изключително сложен период в нейната история.

Анализирайки ситуацията в Бразилия, известният иолитолог К. Фуртадо пише: „Предизвиква възмущение антихуманният характер на нашето развитие. Факт е, че контрастът между разточителството и нищетата става с всеки изминал ден все по-рязък, че селското население няма възможност да обработва земята за собственото си препитание и страда от глад, че 1/10 от населението в големите градове е болно от туберкулоза, когато този проблем е решен за по-голямата част на света“<!–[if !supportFootnotes]–>[16]<!–[endif]–>. Учените в Бразилия отбелязват липсата на хуманност в обществото в средата на XX век като тъжен и непростим факт от развитието на съвременния свят. Неефективността на този род модернизация на обществото се доказва и от факта, че неграмотните в Бразилия през 60-те години са 1/4 от населението. Тъжна е и констатацията, че се увеличава процентът на пълната неграмотност на децата под 14 години. Дори през 70-те години неграмотните жители нарастват от 23 на 31 милиона, а в някои райони на континента неграмотността достига до 80 % <!–[if !supportFootnotes]–>[17]<!–[endif]–>. Последиците от този факт се заключават в невъзможността на тази част от населението да участва пълноценно в изграждането на собствен бизнес или да се реализира по друг начин. Средна класа не се създава и се отваря още по-широко ножицата между най-бедните и най-богатите слоеве в обществото.

В създадената социална диференциация на обществото можем да открием още една причина за продължителните диктатури. При наличие на една мини­мална част богати, огромната част от населението е поставено при еднакви условия. Налице е уравниловка в масовата бедност, която създава своеобразно примирение и не поражда силни социални противоречия. Вождът не е безгрешен, но не винаги е мразен. Когато вместо четвърт хляб, бедният човек получи цял, той е щастлив. А когато правителството не е в състояние да гарантира национален просперитет, недоволството от него и от провеждащата се „модернизация“ се прехвърлят изцяло на САЩ и чуждите фирми. На фона на развихрящата се бедност в тази страна-континент именно военните могат да разпалят позаспалитс национални чувста.

През март 1964 г. в щата Минас Жерайс започва военен антиправителствен метеж. За да се парира разрастването на недоволството, е издаден специален Институционен акт № 5. Той дава изключителни права на президента Ж. Гуларт. Заедно с това са лишени от политически права над 300 видни обще­ствени дейци. На 11 април 1964 г. маршал У. Кастело Бранко установява военна диктатура. Това е случай от историческата практика, когато диктатурата се


В какво се крие феноменът…


45


налага поради безсилието на правителството да се справи с изостаналостта на страната и да осъществи нормално и свободно развитие на нацията с демокра­тични средства.

Решаваща роля в приемане на новите форми на управление в Бразилия изиграват възгледи на Роберто Кампос за неокапитализма или „демократич­ния капитализъм“, представящ един доста абстрактен вид на „хуманен“ капитализъм. Президентът маршал Кастело Бранко заявява, че се стреми да създаде такава социална система, която ще съдейства за сливането на частната инициатива с държавната<!–[if !supportFootnotes]–>[18]<!–[endif]–>. Роберто Кампос става министър на планирането и ключова фигура в осъществяването на новата програма на пра­вителството. Желанието му е Бразилия да достигне модела на развитите страни чрез сътрудничество със САЩ, чиято система на икономическо развитие е най-ефективна и е „въпрос на време тя да бъде реализирана“<!–[if !supportFootnotes]–>[19]<!–[endif]–>. Само че условията, които Бразилия предлага за бъдещия „социален“ неокапитализъм, са твърде различни от американските.

Ориентацията на Бразилия към западните модели на представителна демокрация са почти сляпо копиране на образци, считани достатъчно близки за подражание в условията на свободния пазар. В дискусиите около избора накъде ще първи страната, Марио Енрике Симонсен, икономист и социолог, също категорично заявява, че модел за подражание могат да бъдат само Съединените щати<!–[if !supportFootnotes]–>[20]<!–[endif]–>. Военните обаче не успяват да се справят с икономиката на страната. Успехите им се заключават само в периодично повтарящите се кризи, водещи към тотално изтощаване на народното стопанство и крайно социално недоволство, което те потискат с единствено познатия им начин — терора.

Развитието на Бразилия в този период илюстрира за пореден път сложния процес за управление на икономиката и неумението на военните да се справят с нея. Тя изисква адекватни за развитието си методи и не може да се осъществява посредством въведения „строг ред“. Контролирането на свободната инициатива не е начин за ефективно развитие. Освен това бразилската „модернизация“ се осъществява без конструктивна програма<!–[if !supportFootnotes]–>[21]<!–[endif]–>. Затова и в Бразилия в края на 60-те години военното правителство започва да губи позиции. Оставането на власт има само една алтернатива и тя е реформиране на диктатурата.

След 1967 г. доктрината за независима външна политика се заменя с „взаимозависима“ по отношение на САЩ ; тоест политика за използване на вносно-заменяеми стоки. Идеята за защита на националната икономика и култура е под официална забрана. На въоръжение е взет прагматичният национализъм, т. е. ускореното използване на националните богатства от чужди фирми с надеждата да се постигне бързо развитие. Единствено възможният изход от кризата се вижда отново в чуждите заеми. Всеки заем обаче увеличава зависимостта на поколението, което трябва да го връща. „Модернизацията“ се оказва изгодна само за богатите бизнесмени, без това да се отразява съществено на националното богатство. Много дребни и средни фирми се разоряват. Социалното недоволство отново нараства. Нуждата от известно демократизиране на властта се отразява на процеса на създаване на нови партии, всички обединени от идеята да се сложи край на 20-годишното управление на военните. Жизненото равнище на населението рязко пада, а нарастващата бедност отново поставя под съмнение смисъла, начините и целите на провежданата по този начин „модернизация“ в страната. Сляпото прилагане на неолиберализма не довежда до натрупване на очакваното национално богатство. Нещо повече, той се оказва твърде непригоден за тогавашната бразилска действителност.


46


Елеонора Пенчева


От 1968 г. започва масиран експорт на продукцията. През времето на управлението на ген. Коста де Силва (1964—1969) и на ген. Гарастазу Медиси (1969—1974) се поддържа курс на привличане на чужди капитали и развитие па още по-тесни отношения със САЩ, Япония и страните от Западна Европа. Пора­ди силната концентрация на властта, относително високите темпове на развитие, поощрявани от чуждите капитали, се забавят, за да се стигне до пълен застой през периода 1975—1980 г. Военните са принудени отново да преразгледат методите си на управление, за да удържат властта. Така се стига до един феномен, характеризиращ се със своеобразна еволюция на режима в името на неговото оцеляване. През 70-те години военните включват технократи в управлението на икономиката и благодарение на тяхната икономическа компетентност се преодоляват грешките в „бразилския модел“. Демократизацията на властта, по инициатива на самото военно правителство, спомага да се осъществи обновен модел на икономическата реформа, като се обърне внимание на социалното развитие на страната и се подготви преходът към истинското гражданско общество.

Същият феномен на еволюция във военната диктатура се наблюдава и в Чили от края на 70-те години. Правителството на ген. Аугусто Пиночет проявява достатъчно здрав разум и привлича отлични специалисти, които могат да се справят с икономиката и с финансите на страната, без да застрашават личната му власт. Благодарение на своеобразната си вътрешна трансформация диктатурата се задържа достатъчно дълго. Нещо повече, тя започва да еволюира и в културно отношение. Първите десет години Пиночет преследва интелигенцията и я принуждава да емигрира, осигурявайки си „спокойствие“ за властта. После в самата диктатура се зараждат идеи за демократизация на модела на управление. В името на собственото си оцеляване и в стремежа да подобри своя „имидж“ пред света ген. Пиночет започва да търси начини да реформира режима. Водят се преговори с представители на комунистическата и социалистическата партия, правят се предложения за съвместно участие в демократичните промени и дори във властта. Поради тази особеност на авторитарната власт да еволюира към дсмократизъм, т. е. да се стреми да спечели мнозинството от масите чрез демо­кратични лозунги, наложени от самия „център“, т. е. от президента. Последният тип латиноамерикански диктатури могат да се нарекат още центристки.

Много от режимите в Латинска Америка се създават в името на митичната „лява заплаха“, т. е. те поемат грижата да „пазят“ народа от комунизма, дори когато той няма никаква почва в тези държави. Зад „пазителите“ винаги стоят Съединените щати. Затова когато комунизмът престава да е заплаха, диктаторските режими си отиват бързо и естествено. И тъй като част от институтите на гражданското общество не винаги са унищожени, те създават реална база за по-безболезнен преход към демократизация.

През 1966 г. в Аржентина идва на власт ген. X. К. Онганя. Той установява властта си в името на пълното „изкореняване на комунистическата опасност“21. Макар да разпуска Националния конгрес, провинциалните законодателни органи и всички политически партии, в икономическата област генералът се придържа към политиката на „свободно предприемачество“. Тя дава възможност да се съхранят гражданските институции, подкрепящи развитието на страната. По-късно от нелегалност излизат политическите партии, организира се силна опозиция и през 1970 г. диктаторът е отстранен от власт. Новото военно прави­телство на ген. Р. М. Левингстон взема курс към модернизация на страната. Този път моделът за спасяване от кризата се осъществява чрез другата крайност — усилване на държавния сектор. Правителството приема тригоди-


В какво се крие феноменът…


47


шен план и редица закони, които имат за цел да променят хода на икономическото развитие чрез контрол и корекции „от центъра“. С правителствен Декрет № 46 от 17 юни 1970 г. държавно-предприемаческата дейност се преустройва с цел да се осъществи преходът към модернизация. Онези държавни предприятия, които не изпълнят поставените им задачи, се превръщат в частни <!–[if !supportFootnotes]–>[22]<!–[endif]–>.

Държавата е призвана да осъществи само дейността, която е необходима за благосъстоянието на обществото, или е свързана с базови отрасли, от които частният сектор не се интересува. Аржентинският икономист М. Каплан отбе­лязва, че „държавата е призвана да „обобщава“, да изследва неефективната дейност на националните предприемачи и на частните инвеститори и да способства възстановяването на рентабилността на отделни предприятия, с цел тяхната последваща приватизация“<!–[if !supportFootnotes]–>[23]<!–[endif]–>. Правителството приема Закон за ускоряване на промишленото развитие (№ 20560), после за дърводобивната и нефтената промишленост (№ 20551) и декрет (№ 592/73). Приети са закони за охрана на труда и защита на националната промишленост, за създаване на Корпорация за развитие на малки и средни предприятия, закон, регламентиращ участието на чуждите капиталовложения. Създадена е Корпорация на националните държавни предприятия, която координира тяхната дейност и следи за ефективността им<!–[if !supportFootnotes]–>[24]<!–[endif]–>.

В тази обстановка важна особеност на диктатурата, която смекчава нейната централизация е, че в страната продължават да съществуват силни партии като Хустиалистката и Гражданско-радикалния съюз на народа. По-късно те се обединяват в единен фронт. Шейсетте години бележат еднакви модели на мислене на „левите“ по цял свят. Не бива да се забравя, че това е време на поредното „изкристализиране“ на левите и десните идейни понятия, формиране на крайно леви и крайно десни пространства в обществото и утвърждаване на „революционните“, т. е. силовите методи на действие.

Всеки насилнически режим ражда адекватни, на прилаганото от него насилие, форми на опозиционна дейност. В Аржентина дейността на политическите партии постепенно се легализира. Промените на правителството обаче се оказват само козметични и не променят характера на режима. Необходимо е той да се демократизира или да предаде властта на гражданско правителство. Срещу военната диктатура на ген. Левинтстон се обединяват Хустисиалистката (перонистка) партия и Гражданско-радикалният съюз на народа. В резултат се появява нова формация Хустисиалисткият фронт за освобождение. Надеждите за промени се възлагат на следващото правителство. Следва поредният преврат, който довежда до власт поредния генерал. Правителството на ген. А. А. Ланусе обещава „да раздаде правосъдие“ (от исп. justicia правосъдие). Първите действия на новото правителство са да постави законността на конституционните форми на управление. То въвежда „статут на политическите партии“, който разрешава, но и поставя под контрол дейността им. С този акт обаче атрибутите на гражданското общество не изчезват, а продължават дейността си в една демократизираща се държава. През 1973 г. в Аржентина се провеждат всеобщи избори. Печели ги Хустисиалисткият фронт за освобождение. Неговата програма за сериозни демократични промени бележи финалния акт на този етап от демократизирането на Аржентина. Избраният президент Е. X. Кампора е принуден скоро да подаде оставка, поради невъзможност да се справи с кризата в страната.

На извънредните избори през септември за президент е избран завърналият се от емиграция Хуан Доминго Перон. В съответствие с плана за „национално


48


Елеонора Пенчева


преустройство и икономическо развитие за 1974—1977 г.“ се извършва завой към сериозни социално-икономически промени, включително национализация на собствеността<!–[if !supportFootnotes]–>[25]<!–[endif]–>. Реформите на Перон засягат въздесъщите права на чуждите фирми и поставят под заплаха възможностите за бъдещото използване на евтините национални ресурси. Това създава недоволство в някои икономически и финансови кръгове зад граница. За пореден път радикалните национални реформи в Аржентина стават „заплаха за жизнените интереси“ на американските фирми. Следва преврат на заинтересованите сили, подпомогнат от ЦРУ. През март 1976 г. на власт идва военната хунта на ген. X. Р. Виделя. Само за няколко месеца тя отново възстановява „баланса“ между националните ресурси и чуждите инвестиции и осигурява огромен износ за международния пазар. Милионите долари вложени в аржентинската икономика не остават в страната. Печалбата изтича обратно през границата. Жизненото равнище на населението рязко спада, доходите му намаляват с 37 % <!–[if !supportFootnotes]–>[26]<!–[endif]–>.

За да предотврати масовото недоволство, правителството на ген. X. Р. Виделя разпуска Националния конгрес, забранява стачките, преустановява дейността на партиите и синдикатите. Установяването на авторитарен режим в условията на световната икономическа криза има изключително неблагоприятни последици за страната. Поради огромната безработица и инфлацията, достигаща астрономични цифри, милиони аржентинци напускат страната. Около 2 млн. емигрират, а около 30 хил. загиват от репресиите на режима. При липса на народен ентусиазъм обаче всяка диктатура бързо се „уморява“. През 80-те години Аржентина започва бавно да се демократизира и постепенно се формира гражданско общество, поемащо лично отговорността за съдбата си.

Понякога диктаторските режими са непредсказуеми поради нестабилността си. Деловият свят, чиито пари трябва да поддържат властта, често не споделя идеите на диктатора. Когато той не влага парите си в икономиката, а ги изнася в чужбина, режимът губи авторитет и рухва. Следващият диктатор също няма големи шансове да завладее умовете на хората с демагогия. Като изключим Чили, практиката показва, че диктатурите са бездарни по отношение на икономиката и не могат да осигурят на поданиците приличен жизнен стандарт. Това причинява постоянни социални взривове, които усилват нестабилността в обществото. И само наличието на атрибутите на гражданственост поддържат нейната продължителност.

При наличието на гражданско общество военните могат да свалят правителството, което според тях не отговаря на нуждите на страната и после да се върнат в казармите. Така например идването на ген. Рохас Пиниля в Колумбия (1953) е призвано да прекрати бездарното управление на страната. Той обещава „нов ред“, който избирателите разбират като радикална промяна и подобряване на живота им. Новият ред се въвежда чрез непрестанна борба срещу партизаните, като за целта се повишават данъците и военните разходи. Преодоляването на икономическия и финансовия хаос в страната остава на втори план. Въпреки нарастващото недоволство срещу правителството и лично срещу президента Р. Пиниля, започва предизборна кампания за втория му мандат.

През 1957 г. се свиква Законодателното събрание на Колумбия от специално подбрани хора. То трябва да гласува нужната поправка в конституцията, позволяваща президентът да бъде преизбран. В условията на военна обсада парламентът приема решението ген. Рохас Пиниля да бъде преизбран за още 4 години. Конституцията се променя. Президентът узаконява следващия си мандат.


В какво се крие феноменът…


49


Недоволството срещу подобно своеволие е огромно. Страната е заляна от стачки и протести. Убитите по време на десетгодишното управление на Пиниля са над 100 хил. души. Изплашен от гнева на собствения си народ на 10 май 1957 г. ген. Р. Пиниля е принуден да избяга от Колумбия. На 1 декември 1957 г. в страната се провежда плебисцит за ликвидиране на диктатурата и установяване на демократичен режим. През май следващата година се провеждат нови избори и президент става П. Лерас Камарго, лидер на Либералната партия. Насилието обаче вече е проникнало в тъканта на цялото общество и през следващите десетилетия, независимо дали са военни или граждански правителствата, то остава характерен фактор при управлението. Едва в началото на 90-те години обществото започва да променя тоталитарните модели на мислене и истински да се демократизира.

Същото явление се наблюдава в Салвадор. През 60-те и 70-тс години държавните преврати не поставят начело на властта генерали, а представители на граждански правителства. Въпреки това диктаторските методи на управление стават белег на вътрешната политика. Превръща се в практика и фалшифицирането на президентските избори, в резултат на което през 1972 г. на власт идва представителят на партията на Националното помирение А. Армандо Молина (1972—1977), а по-късно К. Ромеро Мена (1977—1979). И двамата провеждат антинародна политика на репресии и гонения на демократичните сили.

В тази обстановка на терор съвсем “естествено” е идването на военогражданската хунта през 1979 г. начело с полк. А. Махано. Той създава салвадорски „ескадрони на смъртта„, задушили за дълго всички прогресивни сили в държавата. За една година страната е в състояние на гражданска война, в която безследно изчезват над 10 хил. салвадорци. През 1980 г. е обявено обсадно положение и над 300 хил. души се укриват и минават в нелегалност. Единственият им начин за оцеляване е да се организират в терористични отряди и да поведат своя лична борба срещу режима. На насилието се отговаря с насилие.

Идването на християн-демократът Хосе Наполеон Дуарте през 1980 г. също не с свързано пряко с военните, но неговото демагогско управление с претенции за демокрация не премахва терористичните методи на властванс. През следващите две години управлението на „големия демократ“ става причина жертвите в страната да надминат 50 хиляди души. Салвадорци емигрират и до 1984 г. около 1 млн., т. е. 20 % от населението, напуска страната. За да избегне упреците на световната общественост, Дуарте предприема рискованото начинание — да получи признание на властта си чрез „всенародни избори“.

Те се провеждат през 1982 г. и целят да покажат на света „демократичния” облик на режима. Населението е принудено да гласува, за да осигури висок процент на участие. Недостигът на гласове се увеличава от компютъра в избирателния център, който за 12 часа успява да „прочете“ 747 вместо 376 хиляди гласували<!–[if !supportFootnotes]–>[27]<!–[endif]–>. В резултат на „победилата демокрация“ ултрадесните и фашизирани сили в страната обявяват тотална война на всички опозиционни групи. Невижданата кампания на геноцид срещу населението се отразява на психиката на хората и деформира тяхното мислене и поведение за поколения напред. Салвадор се превръща в поредната страна, в която насилието става ежедневие и „естествен“ начин на общуване между народ и правителство.

В тази обстановка католици и протестанти се обединяват, за да помагат на страдащото население „на основата на учението на Исус“<!–[if !supportFootnotes]–>[28]<!–[endif]–>. Църквата работи за преодоляването на социалната пасивност на вярващите, за събуждането на съзнанието и чувството им за отговорност, за възпитаването на стремеж към защита на достойнството и човешкия живот. „Защитата на нашия живот — отбелязва

4. Военноисторически сборник, кн. 2


50


Елеонора Пенчева


Оскар Ромеро, един от салвадорските епископи, признат за народен водач, — на нашата земя и нашия народ не може да е греховно дело, доколкото друг път не съществува. В нашия случай това е задължение. Грях е да гледаш как убиват твоите братя и да не ги защитиш“<!–[if !supportFootnotes]–>[29]<!–[endif]–>. Благодарение на принадлежащите към църквата радиостанции проповедите на архиепископа достигат до 73 % от селското и до 43 % от градското население<!–[if !supportFootnotes]–>[30]<!–[endif]–>.

Насилието в обществото се отразява върху еволюцията на възгледите на епископа, свидетел на терора и убийствата. „Църковната доктрина — казва той — в най-краен случай признава въстанието, ако войната е последното средство за защита на доброто“<!–[if !supportFootnotes]–>[31]<!–[endif]–>. Безспорно, специфичният принос на църквата в антидиктаторските движения спомага много за мобилизацията на населението. В Салвадор, както и в останалите слаборазвити страни, където няма съвременни социални структури, религиозното съзнание става важен компонент от обще­ственото. По този своеобразен начин църквата става причина за „скъсяване“ на времето на т. нар. „вечни диктатури“.

Хондурас е друг особен пример за „вечна“ диктатура. През 1963 г. военните поемат властта, но икономиката е в застой. „Футболната война“ със Салвадор влошава допълнително стопанското развитие. В противовес на крайно реакционната военна върхушка в армията се оформя реформистко крило. През 1971 г. то издига ген. Ареляно на президентския пост. Той обещава демократични промени и аграрна реформа. Местната олигархия обаче оказва силна съпротива и срива начинанията на правителството. През 1975 г. президентът с свален, но генерал М. Кастро (1975—1978) и генерал П. Пас Гарсия (1978—1981) управляват до 1982 г. със същите диктаторски методи.

Жаждата за власт измества решенията за икономически реформи и социални промени. Вътрешнополитическото напрежение и нестабилността на страната правят невъзможни съществуването на граждански институти. Времето на насилие бавно, но сигурно започва да формира собственото си отрицание. През 1982 г. след 18-годишно господство военните загубват властта. Първото гражданско правителство на Р. Суасо Кордова, представител на Либералната партия, получава 54 % от гласовете на избирателите. Р. Кордова олицетворява началото на промените, на закъснялата модернизация и събуждането на националната буржоазия. Разбира се, военните не предават лесно позиции и си осигуряват контрол над правителството.

Времето на „вечните диктатури“ ражда и друг феномен, оставил отпечатък в историята на латиноамериканските държави. През 60-те и 70-те години в Латинска Америка възникват много нови партии и групировки, изразяващи крайно агресивни и фашизирани идеи. Някои от тях се обявяват за „демократични“, но независимо дали имат претенции да са леви, или десни, всички подклаждат терора и имат общото название „ултра“. Например през 1970 г. в Перу възниква „Ссндеро луминосо“, групировка, отцепила се от маоистката партия в страната. До 1982 г. тази организация не се отличава от останалите троцкистко-маоистки ултралеви групировки. Тя се смята за регионална организация, защото действа в района на Аякучо. На 2 март 1982 г. нейни бойци освобождават от местния затвор 250 политически затворници. Изведнъж дейността на организацията намира защитници сред полицията за сигурност на Перу, а целият свят научава за „Сендеро луминосо“. Неин ръководител е „Председателят Гонсало“ — истинското му име е Гусман Рейносо, доктор по философия от Университета „Сан-Кристобал“. Организацията си въвежда свои култове и ритуали. Празнуването на рождения ден на „Председателя Гонсало“ се обявява за народен празник <!–[if !supportFootnotes]–>[32]<!–[endif]–>. Организацията е


В какво се крие феноменът…


51


известна и с това, че никога не встъпва в диалог с други групи. Терористичните акции не се съпровождат с някакви искания<!–[if !supportFootnotes]–>[33]<!–[endif]–>. Тайнствената организация е ориентирана към индианците. Отначало селяните поддържат „своята организация“. После насилието, като всяко насилие, не може да се задържи в разумни граници и се превръща в терор срещу селяните.

Много дискусии се водят по въпросите, свързани с дейността на тази орга­низация. В началото на 80-те години някои латиноамерикански общественици предвиждат, че „Сендеро луминосо“ се опитва да възстанови славата на древната индианска държава Тиауантинсуйо, но само с индиански сили и в планетарен мащаб <!–[if !supportFootnotes]–>[34]<!–[endif]–>. В началото дейността се характеризира с взривяване на железопътни линии и банки, прекъсване на електрозахранването в определени участъци, нападения над войскови поделения с цел запасяване с оръжие. По-късно започва методично избиване и на леви функционери. Ненавистта се преориентира и към армията. Накрая насилието загубва и лявата, и дясната си ориентация и се превръща в отмъщение над невинни хора, причините за което са известни само на „Сендеро луминосо“.

Същият резултат от продължителното репресивно управление се наблюдава и в Гватемала. Там екстремисткитс организации се формират в партии. През 1970 г. се появяват Институционно-демократична партия, Фронт на национално единство, Истински националистичен център и дясноекстремисткото Движение за национално освобождение. Всички те със своята прекомерна революционност, стигаща до тероризъм, пречат на демократизацията на обществото. През 1974 г. правителството разиграва „свободни“ избори. Те са фарс, не променят характера на режима, но за да се разсее за известно време народното недоволство се сменя президентът ген. Карлос Арану с нов генерал — Кхел Лаугеруд. Той също създава „ескадрони на смъртта“ — ултрадясна терористична организация, която в началото преследва граждани, обвинени в привързаност към комунистическите идеи. Дело на „ескадроните“ е смъртта на генералния секретар на Гватемалската партия на труда, известния писател Умберто Алварадo<!–[if !supportFootnotes]–>[35]<!–[endif]–>. Скоро „левите“ противници започват да се смесват с „десните“. Насилието не подбира противници.

В Салвадор партии с крайно екстремистка ориентация са Партията на националното съгласие, Салвадорска народна партия, Партия на народна ориентация и профашисткият Републиканско-националистичсн център АРЕНА. Тези организации налагат на огромната част от населението форми на насилническо мислене, което прави толерантността в обществото изключително сложен процес. Затова и пътят към демократизацията се оказва труден и дълъг. Тези факти показват, че независимо от детайлите в структурирането на диктатурите, техен еднакъв резултат винаги е създаването на терористично общество. От своя страна то ражда своите охрани. А срещу тях се създават аналогични терористични отряди. В салваторските „ескадрони на смъртта“, има армейци, полицаи и служители от тайните служби, които стават най-ефективните унищожители на демократичните инициативи. По-късно Съюзът на белите воини, Организацията за освобождение от комунизма и Въоръжените сили на антикомунистическото движение (ФАЛАНГА), организират хайки срещу всяка сила, оспорваща законността на системата.

„Ескадроните на смъртта“ в Гватемала предприемат и политически саморазправи. Тяхно дело са убийствата през 1979 г. на ръководителите на Социалдемократическата партия А. Фуентес Мор и на Единния фронт на революцията М. Колом Аргета. Всички „ултра“ (леви или десни) действат под лозунгите „За свобода и демокрация“, което за пореден път доказва, че названията


52


Елеонора Пенчева


отдавна са изгубили истинския си замисъл в политиката на Латинска Америка. Понятията могат демагогски да скриват истинските намерения на политиците, ръководителите, партизанските командири и т. н. Историята е, която поставя всичко на мястото. Но преди това трябва да мине определен период от време, за да се изживее крахът на илюзиите и да се види какво от тях остава в живота.

Полицията в Гренада защитава „демократичния“ режим на Е. Гейри по същия терористичен начин — преследва, арестува, обискира, разгонва демонстрации. Специалните отряди “зелените зверове”’ и бандите на „мангуст“, тайните агенти и охраната на диктатора, тероризират населението. „Кървави недели“ и „кървави понеделници“ се превръщат в норма на живот. Насилието става отличителен белег на новата държава.

Какви са уроците на историята в Латинска Америка?

Тиранията е съставна част от т. нар. „вечни диктатури“. По правило тя се разпространява в страни с изключително ниско икономическо и обществено развитие, когато силите за противодействие спрямо наложената власт са много слаби или отсъстват. Гренада, Хаити, Салвадор, Никарагуа са илюстрация на държави, които не са обединител на индивидуалните усилия на гражданите. В тях личният фактор на диктатора се превръща в доминиращ. Няма борба на мнения, защото човешкият живот е разтворен в общото оцеляване. Изкореняването на подобни явления показва колко трудно е да се подготви съзнателното участие на народа в живота на държавата. В противен случай той си остава една аморфна маса, която лесно се манипулира. Този факт обяснява относителната устойчивост на диктатурите в неразвитите общества. В държавите, в които общественото съзнание започва да се индивидуализира, съпротивата срещу режима се проявава в конкретни форми.

Терорът и насилието създават илюзията за недосегаемост на правителствата. Антидемокрацията е начин за тяхното оцеляване. В тези общества времето на консенсус, на диалог, на дипломация, на компромиси, времето на превръщане на диктатурите в граждански общества винаги се предшества от насилие. Като че ли то е задължително изпитание пред народа, за да може да осъзнае смисъла на насилието. Историята доказва, че революционните методи могат да се отрекат едва тогава, когато съзнанието на онези, които управляват, и на онези, които не са съгласни с управлението, се променя дотолкова, че те заедно са в състояние да водят цивилизован диалог помежду си. Всяка диктатура е един кръстоносен поход срещу свободния дух на човечеството.

Човечеството обаче постоянно доказва, че не учи уроците на своята история. Затова неизбежно минава през огъня на революциите, за да осъзнае смисъла на жертвите, изживява носилието, за да отрече екстремизма си, изстрадва грешките си, за да еволюира.

 

 

 

 

 

Advertisements