Tайнствените строители на древно Перу

Елеонора Пенчева

Има места на Земята, които поразяват възприятията завинаги. И колкото повече време минава от срещата с такива “чудеса на света”, толкова повече въображението ти се разпалва в опитите да обясниш необяснимото… Такава е магията на древните строежи в Перу. Едва ли има човек, който да не си задава въпроса – кои са тайнствените строители на тази чудеса. И всеки опит за отговор поражда нови и повече въпроси.
Името на държавата Перу е дадено от конкистадорите. Според източници, реката, край която испанците слизат за първи път се наричала Пиру, а първият испанец, когото срещат там – Беру. Така от първите имена, които те чули – Пиру и Беру се получило Перу. Тази дума я няма в индианския речник, но от 1515 г. названието Перу влиза в историята.

   Стар  инкски път

 На път към Куско

 Малките ниви на кускоеньос

Куско
Градът е разположен на 3330-3360 м. над морското равнище. Хотелът ни се намира на една стръмна уличка, по която на втората крачка разбираш как се диша при такава височина – въздухът не стига, тялото ти става тежко и трудно  подвижно, ушите ти започват да бучат. Сядаме в красив, цветен вътрешен двор и докато оправят паспортите и пренасят куфарите ни, опитваме чай от листа на кока. Казват, че помага на организма да се справи с надморската височина и го предлагат във всеки хотел. След сивата и мъглива Лима всичко в Куско изглежда цветно и прозрачно. Хотелът е в колониален стил, с великолепни мебели от минали епохи и много цветя.
Първо посещаваме Храма на Слънцето, Кориканча, върху основите на който е построена католическата катедрала Санто Доминго.

Куско-стена

Управлението на Инка Пачакутек (1438-1471), на сина му Тупак Инка Юпанки (1471-1493) и на внука му Инка Уайна Капак (1493-1527) е златното време на инкската империя. Тя се крепяла на здрава административна уредба и на единен език – кечуа. Установява се единна религия – вместо култа към Виракоча – култ към Слънцето, макар Пачакутек да запазил почитта към местните божества. В страната се установява единна система от пътища, канали, мостове, водещи към сърцето (или пъпа) на империята (“куско” означава пъп на Земята).
В Храма на Слънцето имало олтар, където единствената украса била релефна плоча със златно изображение на Слънцето. Испанците подаряват по жребий златната плоча на един от първите конкистадори, а юнакът успял за една нощ да я проиграе на хазарт. Разказват, че в храма имало 5 зали. Залата на Луната, сестра-съпруга на Слънцето и майка на всички инки, и залата на Венера, почитана като паж на Слънцето били облицовани целите в сребро. Залата на гръмотевиците и мълниите била украсена в злато. Четвъртата зала била предназначена за дъгата, облицована в златни плочи, върху които били нарисувани цветовете на дъгата. Петата зала била на върховния жрец и според Гарсиласо де ла Вега , също украсена със злато. Достъпът до Храма на Слънцето не бил разрешен за всеки индианец, а само за онези, които били инки – посветени. Вътре имало пет фонтана от различни извори, а тръбите били от масивно злато, което конкистадорите присвоили. Чешмите разрушили без да разберат от къде идва водата. Златото от стените било изкъртено, а залитe сринати, доколкото това е било възможно. Върху основите започва строителството на католически храм.
Трапецовидните ниши, прозорци и врати в храма са проектирани и в други инкски сгради, като устойчиви на земетресения. Но символиката на подобна геометрия остава скрита до днес. Инките приписват всички исторически сгради на собствената си история. Майсторството на древните строители обаче е несравнимо с инкското. Стените са от идеално полирани камъни, плътно прилепнали един към друг. Отличителен белег на това строителство са многоъгълните камъни, които са “залепени” без никаква спойваща мазилка. Един от камъните, поставен на една от вратите има 34 ъгъла – сякаш да ни провокира да си представим сложното майсторството на рязане, полиране и “лепене” на тези мегалити и да се запитаме как е възможно такова съвършенство и такава прецизност.
От центъра на Храма на Слънцето в Куско излизат 49 лъча, които определят пътищата из цялата империя. По тези “лъчи” се намират „уаките” (свещените места), водохранилищата, храмове-крепостите, много от тях, съхранени до днес. Но ако цифрата 49 има сакрално значение, то до днес е останало скрито.

Саксайуаман

На един от хълмовете над Куско се намира друг уникален археологически комплекс – Саксайуаман. Това е най-голямата крепост в Америка на височина 3500 – 3650 м. над морското равнище. Впрочем военна крепост е била през времето на инките, а какво е било преди това си остава загадка. На езика кечуа Саксайуаман означава “Сивокаменна хищна птица”. Била е дом на Слънцето. Според други източници – дом на мълниите и светкавиците, с което се обясняват зигзагообразните му стени. Те са на три нива и общо достигат над 20 м. височина. Каменните блокове на строежа са уникални, по-големи от тези на строежа на египетските пирамиди и много по-съвършени като обработка. Почти всички са многоъгълни, високи до 5 метра, широки от 3 до 5 метра и тежат по стотина – двеста тона. Най-големият от тях е висок повече от 8 метра и тежи 361 тона. И всеки камък е многоъгълен, понякога с 12-16-24 и повече ъгъла. Да се чуди човек кой и защо си е усложнил толкова работата, когато за всеки съвременен строител е ясно, че еднаквите камъни ще са по-спорни за обработка и работа?! Казват – за да е земетръсно устойчиво строителството. Но египетските пирамиди са строени с правоъгълни блокове и също са земетръсно устойчиви.

 Саксайуаман-външна стена

  Ъглите на каменните блокове са закръглени и с леко изпъкнали стени. Създава се впечатлението, че са правени от глина или пластелин, притиснати са, за да прилепнат един към друг и от натиска е започнало “преливането им” един в друг и “издуването” на външните стени. Някъде ъглите буквално са “протекли”, запълвайки перфектно празното пространство помежду им и така са се вкаменили. Повърхността им е полирана. Технологията е същата както на храмовите стени в Куско.

Долината на инките- зид

На много от камъните се виждат отлично направени каменни “зъбци” и едно от мненията е, че те служат като спойка помежду им. По-важният въпрос обаче е кой би “издялал” толкова прецизни ”зъбци” в камъка на ръка?! Някои специалисти смятат, че перфектното шлифоване на мегалитите може да бъде само машинно, особено като се има пред вид огромното количество на блоковете. Загадка е и пренасянето на мегалитите. Кариерата, която се смята за източник на каменните блокове се намира на 35 км. Но по-прецизното сравнение на тези скални блокове доказва, че този род скали са в Боливия – на 2 500 км. от крепостта. Как са се озовали тук? С теглене на ролкови съоръжения?!
Смята се, че индианците не познават желязото. Няма данни да са използвали висша математика, не са останали много писмени паметници, които биха помогнали да се разкрие технологията на това удивително строителство. Обикновени зидари не биха се справили с тези гигантски блокове. Ако са го строили те.
Инките нямат никакво доказателство, че могат да боравят с мегалити, и което е по-странно, нямат никакъв спомен кога е строено това архитектурно чудо, приписвано на имперския период от историята им. Не помнят истинското му име. Всеки опит да се имитира това строителство е неуспешен и навсякъде се вижда разликата между основния строеж и видовете надстройки. Единственият начин, по който индианците са използвали полираните каменни блокове за строителство в Куско е било търкалянето им от крепостта надолу по хълма.
Колкото повече гидовете те убеждават, че това са строежи на инките и на прединките, толкова повече се отказваш от тези легенди. Неизвестните тайнствени строители са имали свръхтехнологии и свръхзнания, надхвърлящи всичко известно досега. И свръхвъзможности за да реализират подобно гигантско начинание. Според предание, записано от Гарсиласо де ла Вега, това чудо възникнало само за една нощ. Виракохас или виракочите са тайнствените строители? Въпросите стават повече при всяка следваща крепост.

Олянтайтамбо и Писак

 Олянтайтамбо – скалата е рязана като сирене

На 32 км. от Куско се намира Свещената долина на инките. По течението на река Урубамба са едни от най-плодородните земи на империята. Всички хълмове са терасирани и обработвани до сантиметър. Любовта на индианците към Майката Земя и Бащата Планина е пословична и плодовете от тази любов радват очите. Тук, на височина 2850 м. се срещаме с друго архитектурно чудо: храм-крепостта Олянтайтамбо. Подобни съоръжения в империята се наричат „tambos“. В тях има подслон, складове за зърно и оръжие, солидни крепостни стени. Войниците, които са обикаляли империята с разни задачи са можели да си починат, да се нахранят, да сменят оръжието си ако се наложи.

Най-впечатляващото съоръжение е наречено, както обикновено, Храм на Слънцето. Седем полирани гранитни гиганта, чудодейно свързани един към друг, образуват една от стените на бъдещия недовършен храм. Те са така прилепнали един към друг, че образуват единен монолит. Обясняват ни, че 60-70 – тонните блокове се свързани с медни скоби. Разбира се идеята медни скоби да крепят тези гиганти изглежда несериозна, макар по други камъни да се виждат предварително издялани отверстия, в които като че ли са отливани допълнително медните скоби. От хипотезите до истината пътят все още не е извървян. Някои от каменоломните се намират на 6 км. И влаченето им по реката, с всички измислени технологии, които научаваме изглежда съмнително.

 
Олянтайтамбо

Полировката на стените и особено на ъглите на Храма на Слънцето в Писак, в Свещената долина на инките, е също толкова впечатляваща.

Олянтайтамбо-пътят към Храма на Слънцето

Гидът ни поднася легендата за помощта, която майсторите от Тиауанако оказвали на местните строители, но явно датировката на този тип строителство е напълно погрешна.

 Олянтайтамбо- стена от недовършения Храм на Слънцето

Безспорно е, че типът строителство е “тиауанако” или “саксайуаман”, при който все повече изследователи са убедени, че обработката и полировката на многоъгълните мегалити не може да е правена на ръка. Тайнствените строители в Перу са същите, които са били в Тиауанако (днешна Боливия). Едва ли става въпрос за помощ, особено ако тя се разминава с десетки векове. Тиауанако престава да съществува около 400 г. от новата ера. Последните хипотези за датировка му отиват още по-назад и прескачат десетилетие от старото летоброене.

Олянтайтамбо-стена

По-смели автори дори твърдят, че историята на Ноевия ковчег започва от тук. Съвършеното строителство тук и в Тиауанако определено е дело на високоинтелигентни и високотехнологични култури или цивилизации. Не знаем и дали “са бродили” по тези земи или са дошли еднократно и оставили своето послание за времето, когато следващата цивилизация ще може да го разбере.

Долината на инките

Долината на инките- врата

Потънала в размисли се спускам по стръмните стълби. Оглеждайки скалите на Олянтайтамбо виждам ясните следи на място, от което някога е отделен голям блок. Това което ме изумява е гладката повърхност на самата скала, от която е изрязан блока. Той определено не е издълбаван на ръка.

Олянтайтамбо- от тази скала е изрязан блок

От какво се е получил този ефект на полирането – може би от неизвестната технология на изрязването на камъните. И отново възниква въпросът – какво е истинското предназначение на тези мегалити. Какво информация крият всички “уаки” по тези земи – доказателство за свръхвъзможностите на една култура от далечното минало?! Дали отбелязват особени енергийни центрове, или информационни бази, или небесни портали…. Всеки който се е интересувал от Тиауанако е чел за многото случаи на изчезване на хора, минали Вратата на Слънцето; факти, които са принудили властите да забранят минаването под нея.

В една от книгите си Морис Котерел, авторът на изумителното разчитане на капака на гробницата на бог Пакал от храм в Паленке (Мексико), свързва особеностите на древното строителство със слънчевите изригвания (за които е намерил писмени доказателства) с упадъка на раждаемостта и изчезването на земните култури. Липсата на изолация, според него, прави каменните стени плътно прилепнали към земята и “електрически свързани с нея”, а зазиданите триъгълни прозорци на храмовете – изолират слънчевите изригвания. М. Котерел споделя и идеята, че медните скоби в Олянтайтамбо са “слагани” в каменните блокове, след като те са били омекотени и затова не са променили структурата и формата на медните скоби. Ако е вярно, това е поредното доказателство за свръхтехнологичните възможности на древните строители. Истината вероятно е сред всичките идеи – приемливи или не, те разкрепостяват консервативните ни шаблони за минало и еволюция.

 Долината на инките: върху древните основи- ново строителство

Отнова пресичам Свещената долина на инките и попадам в най-живописния й пазар – Писак. Тук ярките цветове на тъкани и керамика като че ли отразяват вътрешния стремеж на индианците да се противопоставят на унилостта на живота.

 Винаги готови за снимка

 Чешма в Олянтайтамбо

  Пазарът в Писак

 Пазар в долината на инките

 Мачу Пикчу

Пътят към Мачу Пикчу е през Свещената долина на инките. От гарата на Aguas calientes (Горещите извори) с влакче навлизаме в сърцето на планината. Дъхът ти спира при вида на красивата природа, на тропическата растителност и зелените хълмове по бреговете на р. Урубамба. Екзотични дървета и цветя, треви, храсти, дървета и в клоните на много от тях, цъфнали кактуси – всичко е необичайно за европейското възприятие. Преминаваме десетки кафяво-червеникави тухлени къщички, почти сливащи се с пейзажа, малки нивички, на които индианци жънат със сърпове узрялото зърно или орат. След два часа се прикачваме на автобус и запълзяваме по тесния път към върха.

Свещеният град на инките Мачу Пикчу (Старият връх) е открит едва през 1911 г. от американския археолог Хиръм Бингам. Намира се на 2430 м. над морското равнище. Височината доста затруднява изкачването на стръмните стъпала по хълма. Дъхът спира и от красотата на великолепния пейзаж. Казват, че в местността има над 200 вида орхидеи. Градът органично се слива с околните хълмове и създава съвършена картина, която искаш да запомниш, да усетиш, да изживееш и да отнесеш в сърцето си завинаги. Зад близките зелени хълмове се виждат снежните върхове Салкантай и Вероника.

Поразява съвършената хармония, която древните строители са създали между града и околните хълмове, както и уменията, които са владеели, за да начертаят и построят този град. Погледът обхожда развалините – останките от минало величие, храмове, къщи, складове, обсерватории, десетки стълбища, тераси, аквадукти, чешми, чиито източници до днес не са открити и разбира се перфектно полираните камъни.

 Мачу Пикчу- 2

Инките го смятат за свой град, построен от Пачакути Инка Юпанки между 1460 –1470 година. Но колкото повече обхождаш развалините, толкова повече се набива в очи разликата в строителните технологии на инките и на онези първостроители, които са положили основите на този вълшебен град. Ако подобно строителство е построено от инките, защо не са съхранили уменията си през следващите десетилетия. По-вероятно е инките да са използвали останките от древните строежи и върху тях са надстроявали своите храмове. До днес не е ясно каква е ролята на Мачу Пикчу – град, култов храм, женски манастир, обсерватория или нещо друго. Камъкът на Слънцето –“интиуатана”, обявен за част от астрономична обсерватория и слънчев часовник е огромен и полиран перфектно. Астрономични “обсерватории” има във всички древни строежи, защото знанието за звездите е било част от културата им.

  Мачупикчу – интиуатана

Дъщерите на знатните инки, били избирани за “девици на слънцето” когато навършат 10 години и прекарвали младостта си в храмовете. В Мачу Пикчу са открити 173 скелети, от които 150 – женски и затова се предполага, че може би е култов храм на девиците на Слънцето или женски манастир. Последните изследвания обаче доказват, че женските скелети носят белезите на сифилис, което прави загадката още по-интересна. Откритите предмети от прединкската епоха не дават отговори, а железните ножове, в общност, непознаваща метала, пораждат нови въпроси. Като крепост Мачу Пикчу може да е напълно недостъпна и да се отбранява успешно от няколко воина: достъпът е само по един мост от юго-западната страна и по една пътека от югоизток. До реката са 700 метра отвесни скали.
Върху старите съвършени зидове, накои буквално “изляти” и “залепени” върху скалите по същия необясним начин, както в Олянтайтамбо се виждат стените от новото инкско строителство. Когато казах на нашата очарователна екскурзоводка в Мачу Пикчу, че виждам два типа строителство и едното е по технологията “тиауанако” – на „меките” мегалити, тя веднага ми обясни, че инките са полирали камъните, когато строят храмове, а по-грубите – използвали за жилищата си. Наивно и невярно. Имаха си готова легенда за всеки наш въпрос. Ако Тиауанако предхожда най-старата перуанска култура Чавин с 15 000 години, няма как тези отдавна изчезнали строители да бъдат командировани тук през 15 век. Явно тук са били същите неизвестни строители със свръхчовешки възможности, които са оставили знак за своите уникални умения. Строителството с каменни мегалити е твърде впечатляващо и може да се различи от инкската зидария дори от неспециалист.
Интересен е още един факт за местоположението на древните строителни чудеса. Специалистите, които изследват тези свещени места са категорични, че всички те имат невероятно силен магнетизъм – Мачу Пикчу, Саксайуаман, Олянтайтамбо… Може би освен всичко видимо те са мегалитни знаци, отбелязващи енергийните точки на планетата, чието предназначение все още не разбираме.
Загадката на технологията на този вид строителство има много версии. Много изследователи, като Пърси Фосет, смятат, че древните инки са познавали технология, която размеква камъка. Той описва как наблюдавал птица, която размеква скалата, за да си направи гнездо със сока на някакво растение с тъмно червени листа. Ако това е вярно, би могло да обясни стотиците хралупи по скалите, в които индианците са погребвали “мумиите”. Но веднага възниква нов въпрос, ако една птичка има това умение, защо останалите скални птици не са го усвоили. При колективното съзнание на животните, принципът на “стоте маймуни” би трябвало да подейства и при птиците.
Да допуснем, че индианците са събирали сока на това тайнствено растение, което въпреки вълшебните си свойства е забравено; какви количества растения и сок ще са необходими, за да се “омекотят” хилядите гигантски каменни блокове, нужни за строежите в цялата огромна територия на Перу и Боливия. Продължава да ме гложди и друг въпрос: защо този вълшебен сок размеква камъка, а съдовете, в които се съхранявал – стъклени или глинени – оставали невредими.
Ерих фон Деникен разреши загадките на древните строежи с космонавти от други планети и може би галактики. Изображението на един такъв астронавт, видян от маите в Юкатан е залепено на хладилника ми, за да ми напомня, че не е “изкривено” изображение на измислен бог.
На мен ми допада версията, основана на легендата, че древните строежи са построени от „виракочите” – бели брадати мъже, които владеели технологията да размекват и олекотяват камъка. Първо от езерото Титикака дошъл един виракоча. Бил могъщ и справедлив и го нарекли още „господар на всички неща”. От ръцете му излизали благини, бил баща на Слънцето и посланието му било „всички да се обичат и да бъдат милосърдни”. Предполага се, че огромните статуи в Тиауанако са от времето, когато Тити Виракоча бродил по тези земи, но знаем, че версиите с времето са доста условни когато прескачат в старото хилядолетие.
Легенди разказват за още един бял, брадат мъж, който ходел с бяла роба, носел сандали (неиндианска направа) и подобно на своя предшественик също можел да изцелява болните „и със слово карал слепите да проглеждат”. Можел да мести огромни скални късове?! Веднъж, хората от едно село не приели добрините му и заплашили да го убият. Той вдигнал ръце към небето и от него започнал да пада огън. Белият мъж тръгнал към езерото Титикака, влязъл в него и никога не се върнал. Скалите, върху които паднал огъня станали меки и леки като корк. Нарекли го Виракоча (морска пяна) или Кон Тики Виракоча Пачакамак – Бог на света.
Възможно е древните строежи да са построени от виракочите и техните сподвижници. Поради техните свръхвъзможности, никой друг не е владеел технологията на олекотяването и омекотяването на камъните. Кои са били тези тайнствени бели мъже, дошли да променят светогледа и живота на индианците си остава загадка.
Всички мегалитни съоръжения, направени да устоят на всякакви земетресения хиляди години, носят послание. Можем ли да го разберем? Местоположението им не е ли знак за нещо по-мащабно, до което ние още не сме се докоснали и не сме осъзнали. За древните хора връзката със звездите е била роднинска, наричат себе си “деца на Слънцето”, техните родители идват от Плеадите, Сириус, Орион… Говорят за една свещена раса на посветени в тайните на Слънцето.
Как да разберем техните послания ние, които въпреки умението да строим космически кораби, още смятаме, че сме произлезли от маймуните. Нашето “посвещение” е в “здравия материализъм”, който ни е приковал към земята и е затворил сетивата ни към други светове. Как да проумеем миналото, щом не разбираме себе си. Ние отдавна сме загубили синхрона си с вселената – дори когато осъзнаваме себе си като част от нещо по-голямо, искаме всичко да се върти около нашето его – ако аз не владея нещо, ако аз не го разбирам – значи „то” не съществува. Нашата наука е разделила способностите ни на десетки отделни части, вкарала ни е в калъпите на частното, зазидала е простора ни към другите области и ние сме загубили общия поглед върху света.

Напоследък много се пише за децата-чудо, които имат свръхспособности. Много от тези “индигови” или “кристални” деца огъват метални предмети само с поглед, други карат химикалките да летят във въздуха, трети местят предмети през стъклени огради, четвърти знаят за света повече, от всяка енциклопедия. И всички те са миротворци, владеят телепатия, свързани са с природата. Може би това е единственият начин да започнем да си задаваме правилните въпроси за смисъла на живота – когато нашите различни деца променят консервативния ни светоглед, бетонираните ни представи за нещата, ограничените ни възприятия, отказът ни да променяме себе си. Отказът ни да повярваме в себе си. Може би нашите деца са нашите виракочи със свръхвъзможности, най-истинските ни учители, които ще ни разкрият древните тайни за духа, който владее материята.

Дотогава всички неразбрани възможности ще остават “чудеса”.

Глобализацията е естествен процес, който обединява народите и им дава възможност да се почувстват единен организъм, единна раса и цивилизация с обща цел – мир и благополучие. Управлението на този глобален процес обаче поражда все повече дискусии, въпроси, негативи, заради насилствения начин, с който се налага.
Въпросът за толерантността в световната политика е въпрос за възможността на човечеството да изгради един общ дом. Изграждането на една глобална държава предполага общи правила и реални, справедливи условия на труд и живот. Реалността обаче ни показва различни възможности и различни шансове, при които не всички хора могат да покажат своите творчески възможности и качества.
Ръководителите на глобалната държава се занимават с глобалните капитали и глобалните печалби. С глобалните проблеми на поданиците не се занимава никой. Бедността, безработицата, несигурността, отчаянието, безизходността обхващат милиарди хора на планетата и този “общ дом” явно е неуютен за всички. Обещанията на глобалните елити, че правят всичко възможно, за да ги решават се разминават с действителността. Гражданите в световната държава имат нужда от възможности за достоен човешки живот – имат нужда от здраве, от работа, образование, добър стандарт на живот и разбира се – от щастие.
Глобалните елити създадоха свои олигархии и диктуват на целия останал свят правила и закони. За милиони поданици обаче “глобализация отгоре” е неприемлив вариант за бъдещето. Преди да станем глобални граждани трябва да изградим реално гражданско общество, в което човечността да е основна негова характеристика.
Ако продължаваме да твърдим, че човекът е лош, не се променя и не може да живее в мир и благоденствие, ние подписваме смъртната присъда на човечеството. Защото не може да има човечество без човеци. Ние сме духовни същества, имаме емоции, чувства, духовни потребности. Щастието ни се определя от хармонията между бит, емоции, чувства, духовна реализация, душевен комфорт. Човешката ни същност е в умението ни да проявяваме състрадание, взаимопомощ, честност, нравственост, благородство – всичко онова, което ни извисява над животинското царство. Ако ни движи само печалбата, ние се превръщаме в роботизирани технократи, в марионетки без душа и потребности от човешка радост. Забравихме ли, че първата демократична конституция постановяваше – всички се раждаме равни и имаме право на щастие?!
Глобализацията наложи икономически цели и ценности, които не се нуждаят от хуманност. Пазарната конкуренция предполага не само съревнование, но и унищожаване на конкурента – тук състраданието пречи, благородството е невъзможно, а нетолерантността необходима.
Живеем в парадоксален свят – имаме нехуманен икономически модел за построяването на хуманно общество. Рационалността заменя етиката. Радикалният глобализъм заменя суверенитета на държавите, оправдава експлоатацията на всички природни ресурси и създава новия световен ред. Заради нейно величество печалбата се превръщаме в деструктивно човечество, губещо човешките си качества, което безразсъдно унищожава собствената си планета, трови водата и въздуха си – собствения си източник на живот.
Естествено е да се формира опозиция срещу такова управление на световния модел. Желанието да се промени този “ред” обхваща все повече хора на планетата. Започна разделяне на мненията в световното общество и те не са ляво и дясно, а горе и долу. Мястото ни в световната финансова и икономическа пирамида определи коренно различни позиции – глобално и неглобално. При това, “неглобалното” не е отричане на естествения процес на обединение на човечеството. Отрича се моделът на управление.
Трябва да признаем, че за разлика от почти всички европейски политици, които по различни финансови и политически причини поддържат новия световен ред – латиноамериканските лидери първи изрекоха истината за нетолерантността на света, за пазара, който не регулира всичко, за нехуманния характер на обществото и „неуниверсалността” на неолибералния модел. В Латинска Америка – след десетилетия разминаване между обещания и дела – илюзиите са развенчани. В Европа – една добре осигурена средната класа все още се занимава само със себе си, за да види или да разбере нехуманността на света и да се замисли за алтернатива.
Трябва да подчертаем, че политиката на Белия дом в Латинска Америка е различна от политиката му спрямо Европа.

Историческото начало на глобалния модел

Дългият и горчив опит отвори сетивата на съвременното поколение латиноамериканци за едно различно осъзнаване на действителността. Безизходицата породи желание за промяна. Бедността наложи търсене на възможности. Лозунгът “един друг свят е възможен” стана мото за милиони жители на региона.
Латинска Америка беше плацдармът на експериментите на глобалното управление на ресурсите – през целия 20 век. Световните банки и световният бизнес-елит провериха всички варианти за НЕ-участие на държавата в икономиката, за НЕ-стабилни правителства, Не-развит на национален пазар, Не-възможност за образование и квалификация, НЕ-реален за изплащане външен дълг. Заедно с това на народите от континента постоянно беше вменявана вина за тяхната незрялост, неспособност да се управляват сами, неготовност да се включат в глобалния “свободен” пазар. В края на ХХ век бедността в Централна и Южна Америка достига такива размери, че започва да обезсмисля понятието “развитие” и “цивилизация”.
Когато някои латиноамерикански лидери заговориха за промяна на неолибералния модел, за необходимостта от справедливост, хуманност, човечност и достоен живот за народите си, западните политици, учени, медии ги обвиниха в социализъм, кастровизъм, популизъм, недемократизъм, недалновидност и неразбиране на „глобалните ценности”. Появиха се “опасни” лидери с “опасни” идеи. Историята на тази нетолерантност към различното мнение не е от вчера.
Дори два примера са достатъчни, за да илюстрират класическа нетолерантност към опитите на държавите от региона да се развиват самостоятелно, за да бъдат реални конкуренти на “свободния” пазар: Никарагуа и Гватемала.
Двадесет и една години Никарагуа е окупирана от САЩ . Причината за агресията стават опитите за самостоятелна политика на президента Хосе Сантос Селая. В началото на ХХ век той решително отказва на Белия дом искания договор за строеж на канал между двата океана. Игнорирането на американските банки му струва престола.
За да защити интересите си, Белият дом и американските тайни служби подготвят въстание, използвайки един от служителите си – Адолфо Диас. Той провъзгласява ново правителство и заедно с Хуан Естрада и Емилиано Чаморо (племенник на експрезидента Хоакин Чаморо (1875-1879), започват въоръжена борба срещу правителствените войски. Постовете, през 1909 г. се разпределят срещу определени условия. Хуан Естрада е обявен за президент. А. Диас заема вицепрезидентския пост – престолът му и “никарагуанските интереси“ са защитени от американските морски пехотинци. В замяна – на американските банкери са предоставени 51 % от всички акции на Националната банка, 51 % от акциите на никарагуанските железопътни линии и назначаването на американец за поста главен бирник на митниците.
Окупацията на Никарагуа става факт. Исканията на САЩ не спират до тук. За да елиминира всяка възможна конкуренция за строителство на междуокеански канал през Никарагуа, Белият дом подготвя договор, подписан на 5 август 1914 г. от Държавния секретар Уйлям Брайян и Емилиано Чаморо, посланик в САЩ. Той осигурява място за военна база в залива Фонсека и два острова за 3 млн. долара. ( Кампос, 1965: 8). САЩ защитават монополното си право да не се строи канал от никой друг през Никарагуа – той вече е построен през Панама. Те получават така желания контрол над никарагуанските митници и в замяна отпускат финансов заем на новото правителство. В списъка на американските “жизнени интереси“ влиза Никарагуа. Наградата на Емилиано Чаморо е президентството (1917-1921г.). Блокадата става предмет на оживени дискусии в Американския Конгрес. Сенаторът Бора отбелязва възмущението си по следния начин: “ Ние натрапихме договор на един беззащитен народ, притиснат от нашата армия. Ние подписахме този договор със самите себе си. Ние го подписахме с правителство, което е оръдие в нашите ръце. Ние подписахме договор с правителство, което зад масата на преговорите предствляваше самите нас”. (Кампос, 1965: 9) След 6-годишно управление президентът Емилиано Чаморо, ползващ се с изключителни симпатии в САЩ и смятан за „бандит“ в собствената си страна вдига въстание, за да бъде преизбран, но не успява.
Политиката, която се опитва да води новия президент Х. Соларсано не е в синхрон с американските интереси. САЩ търсят друг „свой човек“ за президентския пост. Властта поема отново Адолфо Диас, американската пехота – неговата сигурност. Протестът срещу откритата интервенция на САЩ се разгаря в гражданската война. Организират се партизански отряди и след седмици тежки сражения, в които загиват и стотици мирни граждани, патриотите успяват да се противопоставят на американските нашественици.
За промяна на политическата система в Никарагуа открито говори Аугусто Сезар Сандино, работник в златната мина в Нуева Сеговия, собственост на американска енергийна компания. В “Открито Писмо” до президента Хувър, изпратено на 6 март 1929 г. Сандино, вече ръководител на революционерите-опозиционери, критикува политиката на Белия дом и защитава правото на никарагуанския народ да се противопостави на “предателите на страната”. „Никарагуа, пише Сандино, не дължи стотинка на САЩ, но вие ни дължите свободата, изгубена през 1909 г. Банкерите на Уолстрийт със силните си и могъщи долари гледат на Адолфо Диас и другите корумпирани никарагуанци като на инструменти, които те самите създават, за да приеме Никарагуа заеми, които не ни трябват”. Сандино разкрива факта, че американските банкери са предоставили 800 000 долара, за да подкрепят А. Диас. “Банкерите на Уолстрийт се смята за богове и господари на Никарагуа”, а “Келог и Кулич изпълняват заповедите на Уолстрийт. …Аз съм в опозиция на политиката, която продава страната ми”. (An Open Letter, 1926:1-2). Белият дом не остава равнодушен към подобна дързост. За да унизи Сандино, предлага на местните генерали да купи патриотите му. На всеки никарагуански войник се дават по 10 долара, за да се предаде. Няколко хиляди въстаници са разоръжени и пуснати по домовете. Сред подкупените генерали е ген. Монкада, който след две години е възнаграден за предателството си с президентски пост. Единственият въоръжен отряд, който продължава самоотвержено борбата с окупантите до 1933 г. е на Аугусто Сесар Сандино.
САЩ подкрепят Националната гвардия, която се ръководи от Анастасио Сомоса Аугусто Сесар Сандино – бивш фалшификатор на долари. С измама Сомоса убива Сандино (1934 г.) и започва една от най-кървавите диктатури в Латинска Америка. И защото Сомоса е “кучи син, но наш кучи син”, както признава Делано Рузвелт, той е оставен необезпокоявано да управлява Никарагуа до 1956 г., когато е убит. Но кланът Сомоса не умира. Диктатурата продължава първородният син на диктатора Луис Сомоса, а през 1967 г. – втория син – Анастасио Сомоса – най-жестокият от тримата. Всички ключови постове в държавата са на фамилията и около 30% от обработваемите земи на Никарагуа. Терорът в страната не е причина за критика и недоволство от страна на Белия дом. Дори когато светът научава, че третият Сомоса присвоява международната помощ, изпратена заради упостошителното земетресение през 1972 г., Белият дом продължава да е толерантен към диктатора. Когато народът се организира в опит за социална справедливост, американската армия безмилостно започва избиването на партизаните от Сандинисткия Фронт за национално освобождение и често и мирното населението.
Кое определя толерантността към диктатурите и нетолерантността към опитите за справедливост и мир целия ХХ век? “Демократични” идеали или икономически интереси? Никарагуа е типичен пример за демагогия и манипулация с думите и властта. Роналд Рейгън повежда кръстоносен поход срещу “червената чума” (СССР) и влиянието й в Централна Америка. Той финансира незаконно, без знанието на Конгреса и на собственото си правителство т.нар. “контри”, обучавани в съседен Хондурас за борба с никарагуанските партизани. Скандалът Иран-гейт, разкрил нелегалната продажба на американско оръжие в Иран за финансиране на “контрите”, не прекратява войната срещу правителството на Даниел Ортега. Преследвани, избивани, клеветени от американските медии, обвинявани в комунизъм, сандинистите, които искат „трети път”, са принудени да се обърнат за помощ към Москва. И отново застават “под прицел”. Неуспехът на сандинисткото правителство разрушава представата за месианската роля на революцията, девалвира идеалите. Обявеното за демократично общество не се превръща в такова. Провалът на левите за пореден път доказва значението на субективния фактор – и в управляващите и в обществото. Насилието и терорът стават израз на гнева и озлоблението – икономиката не решава продоволствения проблем в Никарагуа. Историята доказа, че изостаналите социални отношения никъде не могат да са основа за демокрация и политическа стабилност.
Изморен от насилието, разочарован от социализма и глада, народът каза “да” на Виолета Чаморо (от клана Чаморо). За 15 години възхваляваният неолиберален модел и заемите от МВФ не модернизираха икономиката, не откриха работни места, не решиха проблема с безработицата, глада, неграмотността, модернизацията и я превърнаха в най-бедната в региона. Уморени от експерименти и мизерия никарагуанци отново избраха Даниел Ортега. По думите на президента “дадохме държава с 12,5% неграмотни и я получихме обратно с 35% “ и днес ”главният проблем на Никарагуа и в света е провалът на неолиберализма”.
(Ортега, Беседа: 10)
Гватемала също е пример за традиционната нетолерантност на Белия дом при защита на своите интереси. Демократизацията на страната започва при президента Хуан Хосе Аревало, който иска да преустрои диктатурския режим на Урибе: “Тази революция ще засегне корените на политическата система”( Gutierez,1964:31). С новата конституция ( 11 март 1945 г.) се подкрепят социалните гаранции на работещите, дава се право на жените да гласуват, определя се един мандат за президента, а всяка власт, дошла чрез преврат, не се счита за законна. Създава се Конфедерация на трудещите (1945 г.), а през 1947 г. се приема първият в историята на страната Кодекс на труда (Gutierez , 1964: 31). През 1948 г. се създава Държавен институт на нефта. Правителството предоставя концесии за разработване на нефтени находища срещу 12% от суровия нефт и назначава свои наблюдатели в американската нефтена компания. Взема се решение за национализацията на ж. п. линиии, които по договор са построени от американската компания “Юнайтед Фрут”.
Започват тристранни преговори между правителството, компанията “International roilroad of Central America”, собственик на железопътните линии и вицепрезидента на банановата компания“Юнайтед Фрут”. Чиновник на “Юнайтед фрут” заплашва правителството със сериозен удар по икономиката, като се прекрати изпращането на кораби в гватемалските пристанища. (Osegueda, 1955:41) Ръководителите на “Юнайтед фрут” търсят съюзници в гватемалската армията за подготовка на преврат срещу Х. Аревало. Според един от сътрудниците на “Юнайтед фрут”, ЦРУ избира бъдещия президент – Х. Арбенс като “свой” човек, който да оглави революцията. (May, 1959:15-20) Активната помощ на американските тайни служби осигурява на Хакобо Арбенс Гусман 65% от гласовете за президент. (El proceco politico, 1964: 28)
Новото правителство обаче започва аграрна реформа, което ограничава владенията на “Юнайтед фрут” (С аграрния закон (1952 г.) са иззети 703 хил. дка земя по атлантическото крайбрежие. (Centso agropecuario., 1954:10) Заради засегнати интереси, “Юнайтед фрут” разгръща клеветническа кампания срещу Гватемала. В защита на американските интереси влиза в действие доктрината “Труман” – президентът и правителството са обвинени в “комунистически заговор”, провокиран от Москва. За “съхранение на демокрацията” се “налага” незабавната намеса на американската армия. (Whetten, 1961:159-160) Въпреки, натиска, грубото изопачаване на фактите, явните лъжи в пресата, правителството не се отказва от решението си да изгони фирмата от страната. Държавният департамент на САЩ настоява да бъдат изплатени 15,8 милиарда долара компенсации на фирмата, защото земите стрували 26 пъти повече от обявената от правителството цена. Whetten, 1961 :163)
Обект на ожесточени спорове с Вашингтон е искането на правителството на Гусман настоява за нови пътища, чрез които да се установяват връзки с Мексико и Салвадор. Вашингтон отказва.
Известно е, че “Юнайтед фрут” строи само на своя територия и покрай бреговете на океана за бърза доставка на продукцията и за контрол на гватемалските пристанища. Дотук с толерантността. Интересите над всичко. Следва заговор-преврат и ново правителство, което да защитава американските интереси. Този път ЦРУ подготвя двама свои главни изпълнители на заговора срещу правителството – Кастильо Армас и ген. Индигоро Фуентес. Подписва се секретен договор за обединяване на въоръжените сили на К. Армас и И. Фуентес срещу правителството. По инициатива на Вашингтон в Каракас се провежда Х междуамериканска конференция, на която се търсят съюзници за смяната на властта. Държавният секретар на САЩ Дж. Ф. Дълас успява да наложи решение за обединени действия срещу “червената опасност” в Гватемала. Спечелен е никарагуанския диктатор А. Сомоса, който става домакин на подготващия се отряд-заговорници за сваляне на гватемалското правителство. Специална военна мисия на САЩ подпомага заговорниците. Белият дом продължава клеветническата кампания в медиите за изолиране на Гватемала и подготовка на общественото мнение за интервенцията: Гватемала е “опасност” от комунизма и СССР, тя е “заплаха” за всички централноамерикански държави и “спасението” е в американската армия.
Пентагонът не крие гнева си, когато научава, че шведската фирма “Алфелм” доставя оръжие в Гватемала, в нарушение на дотогава сключените военни договори, даващи право само на САЩ да доставят боеприпаси и оръжие. Актът е окачествен от Белия дом като “заплаха” за безопасността на САЩ. За да неутрализира Европа и евентуалната й намеса, Белият дом пуска слухове за “съветска бомба” в Панамския канал. След няколко дни в пресата се появява съобщение за “два руски кораба с оръжие”. САЩ търсят съдействието и на другите морски държави, за да им бъде разрешено да претърсват всички кораби и да конфискуват наличното в тях оръжие.
Гватемала е принудена да се защитава. Президентът Х. Арбенс успява да спечели на своя страна прогресивното офицерство и подготвя въстание, което избухва през есента на 1953 г. (El proceco, 1964:23-28)Взема се извънредно решение за създаване на Национална конфедерация на селяните, която въоръжава селяните и ги подготвя за съпротива. (Guatemala,1965:102) Създава се народна милиция. Прогресивни офицери от генералния щаб открито протестират срещу необоснованите обвинения на Вашингтон. (Dell Valle, 1956:142-144)
Организацията на американските държави (ОАД) не защитава Гватемала. Антикомунистическата кампания постига засилва вътрешните спорове. Отряд от салвадорски наемници (250-300 души), обявили се за “армия”, нахлува в гватемалска територия, за да провокира въстание. Опитът не успява. Белият дом защитава нахлуването на метежниците с необходимостта да предотвратят “въоръжаването на гватемалците от СССР”. Последното не е вярно, но никой не търси доказателства.
Откритата намеса на САЩ във вътрешните работи на Гватемала завършва с преврат на 27 юни 1954 г. Главатарят на метежниците Кастильо Армас е подготвян от Вашингтон за следващия диктатор. ( Gardoza y Aragon, 1968:49) Президентът Х. Арбенс подава оставка. Властта се предава в ръцете на главнокомандващия армията Енрике Диас, който изненадващо за Белия продължава борбата. Вашингтон го обвинява, че помага на комунистите да напуснат страната и го отстранява от власт. На 10 октомври 1954 г. “президент” на страната става Кастильо Армас. За да се освободи от профсъюзните си активисти ръководството на “Юнайтед фрут” предава списък с имената им на правителството. Те са разстреляни, за назидание на останалите. Терорът, залял Гватемала не смущава демократите в Белия дом и в Конгреса. След година К. Армас е убит с надеждата да се прекратят кръвопролитията в страната. Вашингтон отново се намесва със свой кандидат в изборите през 1958 г.. На президентското кресло сяда ген. Идигорас Фуентес, човекът подписал тайния договор с К. Армас за свалянето на демократично избрания президент Х. Аревало и закрила срещу защита на американските интереси. (Маккэн, 1979: 83-84) Срещу назначения И. Фуентес и откритата намеса на Вашингтон в изборите се формират партизански групи, които прерастват в “Отряд 20 октомври”. Създадени са Въстаническите Въоръжени Сили на Гватемала, които целят свалянето на терористичния режим, след тях “Революционно движение 12 април”, после “Въстанически въоръжени сили”, после “Ръководство на Обединен фронт на съпротивата” и нови и нови…
Гражданската война, която започва тогава продължава до днес. Гватемалските “горили” и американските “зелени барети” се бият, за да не позволят “втора Куба” и за да “защитават” демокрацията. С хиляди убити.
( Situacion y…,1968:
Кой печели от насилието и хаоса?! “Юнайтед фрут”! Освен печалбите, служителите на фирмата пазят своя стандарт: “безплатна къща, многобройна прислуга, пътувания във всички краища на света за сметка на “Юнайтед фрут” … на рзположение ”корабите на фирмата, двумоторен самолет, яхта, вила на плажа и почти персонално медицинско обслужванe”.
Централна Америка стана барутен погреб на милиони латиноамериканци. Разорени икономики, неизплатими дългове, хаос, безработица, неграмотност, глад. Обяснимо е защо в началото на ХХ век народите от региона започнаха да “олевяват” – от бедност.
Защо развитите държави са НЕтолерантни към опитите за друг модел на световен ред? Защото глобалното управление на този “ред” е нетолерантно.  Природата на капитализма е НЕтолерантна. И в тази истина няма никаква идеология. Ако има – тя е неолиберална. Историята на всяка латиноамериканска държава го доказва .
Вече никой в Мексико не очаква благоденствие, нови работни места и добри заплата от създателите на НАФТА. Обединението има и друга цел – намали достъпа на азиатските и европейските държави до “зоните за свободна търговия”, а Мексико престана да произвежда стоките, които му носеха доходи – много отрасли загинаха, защото не можеха да се конкурират с американските.
Белият дом контролираше Куба 70 години – до революцията на Ф. Кастро. Когато страната тръгна по свой път – тя беше наказана с икономическа блокада. Трябва да се отбележи, че днес 70% от допитани американци са за нормализация на отношенията между двете държави. Белият дом – не! От 1992 г. Общото събрание на ООН разглежда 15 пъти Резолюция за прекратяване на икономическата блокада над Куба. И 15 пъти САЩ гласуват против. Съветът за сигурност приема за 19-та поредна година решение, призоваващо САЩ да вдигнат незабавно икономическата блокада срещу Куба. На 26 октомври 2010 г. Съветът за сигурност отново потвърди, че американската блокада се осъществява при липсата на каквато и да е законова и морална база. Блокадата на Куба е най-очевидното нарушаване на идеята за свобода на пазара и свобода на търговията. Кубинските пури са най-добрите в света, но за продажбата им в страната на демокрацията се влиза в затвор. Щетите от ембаргото са над 86 млрд. долара (само за 2009 година – над 4,1 млрд. долара). И нетолерантността не е заради идеология. Социализмът не пречи на САЩ да търгуват със социалистически Китай. Парите не носят идеология. Финасовите интереси на САЩ в Китай са големи и толерантността им към страната е разбираема.
Толерантността към другия – човек или държава е проява на благородство. Ние отказваме да си признаем, че живеем в нехуманен свят и като повтаряме обещания и лозунги, вярваме, че те ще се сбъднат. Не може да има толерантно общество без толерантни хора.
И не можем да очакваме някакви програми – социалистически, капиталистически или неолиберални да ни променят. Светът може да се промени само ако всеки от нас започне да се променя. Природният закон е такъв – за да се промени цялото, трябва да се промени всяка негова съставна част. Всеки от нас е част от обществото. Всеки от нас създава във всеки момент историята на своя живот и заедно с това – историята на своето време. Ние – със своите грешки и успехи сме историята на нашите деца. Всички сме свързани в едно цяло, наречено цивилизация. Тя ще става толерантна или не, само ако ние станем толерантни.
Няма готово бъдеще, което ни чака. Ние създаваме своето бъдеще сега. Ако осъзнаем защо трябва да се променяме, да се саморазвиваме, самоанализираме, самоконтролираме, имаме шанс да си създадем бъдещето, което искаме.
Ако продължаваме да твърдим, че човекът не се променя, ще живеем бъдещето, което някой друг е създал.
То може и да не е толерантно към нас.

Емилио Рианьо Сан Марфул, преподавател в Университета в Хавана, осъжда низостта на онези, които отговарят на интересите на чуждестранна сила и изразява възхищение и доверие в Държавните Органи за Сигурност.
Марикарла да ла Вега Герреро, студентка петокурсничка по психология каза, че е важно народът да знае истини като тази, че има защитници на Революцията дори сред врага.
Лисет Мартинес Марреро, студентка – бъдещ инженер по телекомуникации, коментира въздействието на излъчването така: ”трабва да продължим да бъдем кубинци – приятни, млади, каквито сме ние, да продължим да танцуваме и да продължим да викаме Да живее Фидел, където и да сме.”
Енрике Мила Кастро, редовна студентка в специалността Атлетика в Университета за Физкултурни науки и спорт, призова да не забравяме, че все още сме в борбата в много сложен идеологически план и припомни думите на Че, че Революцията не се поднася до устата, за да живеем от нея, а до сърцето, за да умрем за нея.
Епизодът Пионките на империята от сразобличаващия сериал „Правото на Куба”, ще бъде излъчен отново в неделя от 17.30 ч. по канал Cubavisión и по Теле Ребелде в 20.30 ч.

В събота, 18 декември, в обръщение по телевизията към гражданите на страната Уго Чавес заяви, че Лари Палмър няма да заеме поста посланик на САЩ във Венесуела, защото си е позволил критични изказвания към Каракас.
Палмър е настроил срещу себе си администрацията на Чавес, говорейки за ниския морал на венесуелската армия в беседа с американски сенатор.
Президентът Чавес е дал пълномощно на министъра на външните работи Николас Мадуро да се арестува Палмър, ако се опита да влезе в страната.
Сенатът на САЩ в скоро време трябва да потвърди назначението на Палмеър
В петък парламентът на Венесуела гласува за предоставянето на г-н Чавес извънредни пълномощия за срок от половин година. Това решение беше критикувано от опозицията и правителството на САЩ.

http://www.voanews.com/russian/news/Ugo-Chaves-Larry-Palmer-2010-12-19-112151969.html

Феноменът на Аржентина – Ева Перон

Елеонора Пенчева

Ева Перон влиза в президентския дворец на двадесет и шест години. През следващите седем години тя реализира толкова много и толкова хуманни проекти в Аржентина, че някои я наричат най-големият реформатор на Аржентина. Други смятат любителката на диаманти за хитра и манипулативна, жестока и отмъстителна, използвала държавата за лични интереси. Всичко това е вярно, но истината е някъде по средата между омразата и обожанието, между благодарността и презрението.
Ева Дуарте пристига в Буенос Айрес на 16 години. Столицата е мечта за всяко момиче. Тя идва от беден квартал, познала глада и мизерията, униженията и лишенията. През 30-те години Буенос Айрес танцува танго и пее песните на Карлос Гардел. Мечтата й е да стане артистка. Като поредното незоконнородено дете тя не би трябвало да очаква особени възможности за кариера. Няма и изявен талант, но има огромна воля да се измъкне от мизерията. Тя бързо се научава да използва „правилните” мъже, които да я подкрепят, хранят, приютяват и утешават. Търпи всичко в името на своята цел да стане артистка. Получава малки театрални роли, дори няколко – в киното, участва в радиопиеси. Постоянството, търпението и годините на лишения се увенчават с успех – тя е забелязана от критиката. Сменя няколко театрални групи, работи в радиото и трупа опит. Приема провалите в малките си роли на театралните сцени, радва се на скромните си успехи. През 1943 г. Ева Дуарте има свое предаване в радио Белграно. Макар и без образование, тя е достатъчно интелигентна, за да приеме и пропагандира новите феминистки идеи в Латинска Америка. Става много популярна с едно свое предаване, в което прави исторически портрети на велики женски образи (Сара Бернард, Айседора Дънкан и др.).
Ева Дуарте се възползва максимално от обстоятелствата и демонстрира качества на пробивна и успешна жена. Най-накрая е наречена „звезда” и на 7 април 1945 г. дава първото си интервю пред Radiolandia със заглавие „Звездата прави признание”. Като споделя последните пет години от живота си, годините на разочарования и надежди, застой и успехи тя показва, че кариерата й е доказателство, за новата роля на равноправна съвременна жена. Артистичният й период е кратък, но полезен за бъдещето й. Тя не престава да вярва, че съдбата й е отредила по-велика роля. И прави всичко по силите си, за да подпомогне съдбата.

Междувременно офицери от средните чинове, нарекли се „младите орли”, правят преврат през 1943 година. Много от тях имат италиански и немски корени и са симпатизанти на Мусолини и Хитлер. Идеалът на офицерите е „Велика Аржентина”, която да бъде водещата държава на континента. На власт идва ген. Педро Рамирес, който разпуска парламента, забранява партиите, въвежда цензура. Полковник Хуан Перон става министър на труда, после – военен министър и накрая – вицепрезидент. Но фашисткият режим в края на войната е заплашен от недоволството и ненавистта на работниците. Х. Перон разбира необходимостта от широка народна подкрепа за бъдещата си политическа кариера. Войната изостря чувството на хората за справедливост, повишава тяхната бдителност и осъзнатост и те настояват за спазване на човешките права и свободи. Х. Перон се опитва да ги спечели на своя страна и да отговори на част от исканията им – официално се въвежда платен отпуск, подобряват се условията на работа, дават се малки възнаграждения по празниците. Х. Перон е добър оратор и умее да представи подобренията на своето правителство и министерство като начало от една голяма бъдеща програма за нова Аржентина. Той печели синдикалните лидери, обявява се за приятел на работниците, става любимец на бедните.
През януари 1944 г. Х. Перон, току що назначен за вицепрезидент в правителството на ген. Фарел, организира национална мобилизация в помощ на разрушенията от голямото земетресение в град Сан Хуан. Сред поканените артисти за фестивала в помощ на земетресението е и Ева Дуарте. Връзката им обаче започва, както самият Перон неведнъж разказва, една вечер в операта. Тя влиза в ложата му и казва фразата, която всеки мъж би желал да чуе: „Благодаря Ви полковник, за това, че Ви има”. С тези думи тя го спечелва завинаги; кой мъж не се ласкае да бъде нечий кумир.
Запознанството й с втория по власт човек в страната й дава нова роля – най-важната, която изиграва перфектно. Тя става жената, която Перон иска да има до себе си. Нейните амбиции стават още по-смели – тя се насочва към самоотвержена подкрепа на Х. Перон до президентското кресло. Тази висока цел я ангажира изцяло и тя прави всичко по силите си, за да я реализира. Ева Дуарте има опит как да използва хората, с кого да влезе в контакт, кой има влияние и как да го използва, за да подкрепи мъжа й. Тя го защитава всеотдайно. През 1945 г. Хуан Перон решава, че е настъпил часът да завземе властта и се кандидатира за президент. Той започва да подготвя съмишленици. Влиянието на Ева Дуарте върху кариерата му не е тайна за обкръжението му, а военните никак не харесват тази второразрядна актриса, така устремена към президентството.
През октомври 1945 г. Х. Перон е арестуван и хвърлен в затвора. Ева присъства на ареста и започва да се бори с войниците, да крещи и събира публика. Тя осъзнава, че неговата съдба, както и собственото й бъдеще се решават сега и тръгва от фабрика на фабрика. Вдига на крак стотици работници, които се събират пред двореца Каса Росада. Ева успява да го направи мъченик в очите на народа, да го героизира – него Перон, “защитника на работниците”. На 17 октомври 1945 г. тя повежда шествието на синдикатите. Ева застава пред скандиращите „Перон”, „Перон” работници, наричайки ги „армията на Перон” и ги призовава да защитят човека, който им е дал „работа и щастие”. В тези часове вероятно е усетила своята власт над работниците. Решителните им действия принуждават президента Е. Фарел да освободи Хуан Перон от затвора и той се появява на президентския балкон. Тълпата ликува. Хуан е герой. Тя става „кралицата на “безризите“, на работниците. След 5 дни се женят. През декември и църквата благославя брака им.
Той предприема предизборна обиколка из страната и тя решава да го придружи. За първи път в историята на Аржентина, кандидат-президент е придружаван от съпругата си. През декември двамата пътуват из страната. Съвместните им изяви позволяват на Ева да се изяви не само в ролята си на съпруга на президента; тя получава привилегията да се обръща от трибуната към жените работнички и става тяхната защитничка. Ева буквално ги омайва, уверявайки ги в своята и на президента любов към тях. Никой до тогава не е влиял толкова на емоциите на масите и на жените конкретно. Тя умее да използва микрофона и по-важно – да докосва изстрадалите сърца на бедните. Опитът от актьорската професия й позволява емоционално и артистично да адресира посланията си до тях и те да ги възприемат приятелски и искрени. Ева се превръща в техния „другар”. Емоционалността на латиноамериканеца е впрегната в лозунги, обещания, усмивки и надежди. По време на тези обиколки тя утвърждава своя стил на общуване, тренира ораторските си заложби и ги усъвършенства. Речите на семейство Перон са надежда за бъдещ разцвет на страната, обещания за реформи и благоденствие, уверения в безпределната любов на семейство Перон към народа на Аржентина.
Х. Перон печели изборите и през февруари 1946 г. Ева влиза в двореца Casa Rosada. Още на 8 февруари 1946 г. тя свиква първия женски митинг в Луна-парка на Буенос Айрес. Скоро тя се превръща в „гласа на народа”, а Перон е обявен за „народен” президент. И той се отблагодарява на работниците, с чиито гласове влиза в двореца с нова социална политика, насочена към задоволяване на някои от работническите интереси и промени в трудовото законодателство. Въвеждат се нови закони за труда и социалното осигуряване, предложена е програма за индустриализацията на страната. Въвеждат се и фиксирани цени на селскостопанската продукция. Тези мерки гарантират висок растеж и относително висок стандарт на живота. Аржентина е богата страна за разлика от останалите държави на континента. Войната й позволява да разшири бизнеса си, да открие нови банки. Х. Перон използва Всеобщата конфедерация на труда, за да оповести и реализира доктрината си на „справедливостта” (хустисиализма”) – обществото на социалната справедливост. Социалистическите идеи след войната се разпространяват бързо и правителството на Х. Перон национализира железниците, пощите, централната банка. Приема се 5-годишен план за икономическото развитие на страната. Налага се протекционистката политика към националния капитал, колонизират се пустеещите земи. Повишаването на работната заплата и въвеждането на всеобщо пенсиониране се възприема като лична заслуга на Х. Перон. Националната конфедерация на труда увеличава числеността си до 3 милиона.
Опора на режима става създадената през 1947 г. „Хустисиалистка” (от испанската дума justicia – справедливост) – перонистка партия, която обединява и синдикатите, женските, младежките организации. През 1949 г. е приета нова конституция – право на труд, социална защита, справедливо разпределение на благата, опазване на здравето. Националните богатства са собственост на държавата. Конституцията гарантира демократичните права и свободи. Забранен е детския труд. За първи път в страната се откриват почивни домове за работниците. Твърде мнителен и честолюбив Х. Перон скоро отстранява онези синдикални лидери, които са му помогнали да дойде на власт. Американските дипломати са обвинени в намеса във вътрешните работи и са изгонени от Аржентина.
Ева поема контрола над Министерството на труда и Централата на синдикатите. Като първа дама Ева не се задоволява с място зад президента. Тя влиза решително в политиката. Заедно с това се самообразова, копира и усвоява маниери, поведение, език, прави всичко необходимо, за да не се отличава от висшето общество, от което става част. Висшето общество обаче, особено дамите, не я приемат – нея – обикновената селянка, жената от улицата, без диплома и без титла. Изолацията е безпощадна. Зад гърба й я наричат „кобилата”. Тя знае. И си отмъщава също толкова безпощадно. Ева настоява да стане председател на Благотворителното общество. Дамите от елита са категорично против. През септември 1946 г. тя го закрива. Създаден е Фонд за социална помощ под ръководството на Мария Ева Дуарте де Перон, който на 8 юли 1948 г. е оформен и юридически. След две години фондът започва да се нарича само „Фондация Ева Перон”.
Този акт засилва напрежението между опозицията и правителството. Социално-политическата дейност на Ева е неприемлива не само защото е насочена към работническата класа, която елитът презира, но и защото тази взаимна подкрепа ще направи режима на семейство Перон много силен. Официално набирането на средства е на доброволни начала. Хуманната идея събужда състраданието на много аржентинци и хиляди чекове пристигат във Фондацията. Парите идват от работнически дарения. Ева включва и други фондове, печалбите от казината, от кината, от хиподрумите.Националните лотарии отделят от своите доходи и всеки месец превеждат средствата на Фондацията. Всяко предприятие дава определен процент от печалбата си, всеки работник и служител, който сключва трудов договор или получава повишение в работата си отделя „доброволни” помощи за Фондацията. Сериозни постъпления идват от всички профсъюзи в страната. Скоро „доброволното” отделяне на средства става принудително. Специален екип чиновници-емисари пътуват из страната и събират средства от фабрики и заводи. Случва се предприятия, които не отделят пари за фонда да се закриват под различни предлози. На сериозен натиск са подложени и онези синдикати, които отказват да даряват доброволни средства. През 1948 г. годишният доход на Фондацията е 300 хил. долара; след няколко години – 500 млн. долара. Увеличена е държавната помощ за министерствата, които пряко участват в социалните проекти на Фондацията – здравеопазването и транспорта. Те предоставят безплатно лечение и транспорт. Всяко предприятие, което иска помощ от държавата, също плаща своя „десятък” на Фондация Ева Перон. Президентът привежда на сметката й пари от други аржентински фондове. Стремежът на Ева да събира повече и повече пари за своя фонд разширява корупцията в страната – за всеки поискан лиценз за износ се плащат подкупи.
Средствата за фондацията се набират и от национализацията на собствеността на чуждите собственици. След войната е създаден държавен сектор в нефтената и газовата промишленост, водния транспорт, ж.п. линиите, телефоните, електроцентралите и водопровода. Аржентина изнася месо за Европа и получава добри постъпления в хазната. Реформите на правителството обаче не отиват по-далече от това. Индустриализацията на „Нова Аржентина” осигурява високи печалби, но няма дългосрочни стратегически планове. Не се разширява производството, за да осигури достатъчно работни места, които да позволят на работниците да имат добър стандарт и в бъдеще.
Ева определено е силната страна в семейството и зад конфискациите, които Х. Перон предприема спрямо аржентинските олигарси, стои тя. Зад високите данъци – също. От тези реформи националният доход не нараства значително. Едрите бизнесмени се оплакват, че бизнесът не върви с високи данъци, но тайно препращат печалбите си зад граница, с което сами спират развитието на страната си. Недоволството им срещу правителството нараства, а заедно с това и лично срещу Ева Перон. Тя обаче не откликва на недоволството на богатите. Дълго време е била от другата страна, за да им съчувства. Пред пренебрежението на богатите, Ева избира благодарността и обожанието на бедните. За тях тя е олицетворение на социалната справедливост (хустисиализма). Тя става „знаменосец” на угнетените класи, „надежда и стража на революцията”, „щитът на Перон” и неговият пълномощен представител.
Ева поема ролята на свързващото звено между работниците и своя зает съпруг и както сама подчертава – става мостът между любовта на Х. Перон и масите. Той е шансът й да остане на върха и да разполага практически с неограничена власт за своите проекти. Затова тя се грижи за този свой „шанс” неуморно. Отстранява от пътя му хората, които смята, че ще му навредят, огражда го с онези, които са му верни. Следвайки традицията на каудильо (caudillo – от исп. вожд, водач), семейството е на първо място. Брат й Хуан става личен секретар на Перон, съпрузите на сестрите й стават сенатори – единият е председател на върховния съд, а другият – директор на митниците.
След войната феминистките идеи променят традиционното тълкуване на социалната история и старите социални норми. Жените в Аржентина имат съществен дял във възпитанието на нацията. Те се оформят като важна социална сила, която може да ускори икономическия ръст на държавата. Жените търсят своето социално и политическо признание. Тяхното място в живота на страната има нужда от преосмисляне, от признание на техния труд, от справедливо отношение и в обществото, и в семейството. Съвременната роля на жената изисква промени в законодателството, за да се узакони новия й статус. Феминизмът отразява променящото се самосъзнание на жената в новия век – тя очаква ново поведение към себе си, иска справедливост и равнопоставеност. В едно традиционно мачистко общество, каквото е латиноамериканското, новото отношение към жената изисква промяна в мисленето – това са проблеми и на възпитанието, и на нравствеността, и на културата.
Новото място на жените в политическите процеси може да е извоювано от нея – съпругата на президента. И тя се заема самоотвержено с тази задача. Есента на 1946 г. Ева Перон смело влиза в Конгреса и отправя искане към председателя на палатата Р. Гуардо да ускори приемането на закона за избирателните права на жените. През септември 1947 г. парламентът приема закон, даващ избирателни права на жените в Аржентина. Гласуването става задължително. Опозицията веднага обвинява правителството, че използва закона, за да разшири електората си в бъдеще.
Утвърждаването на новото място на жената в обществото става и с повишаване на политическата й роля в аржентинското общество. За две години женското движение се структурира и провежда своя Първи конгрес. На него Ева Перон е избрана за президент на женското крило на Перонистката партия (Partido Peronista Feminino). Опозицията вижда във феминисткото движение не прогресивно развитие с равноправно женско начало, а преследване на политически цели. Това, че Ева съумява да използва идеите на времето в своя полза е типичен белег на популизма. Умението й да съчетава обществените интереси със собствените е въпрос, който се отнася и към личната й алчност и към желанието й да помага на бедните. Като всеки латиноамерикански каудильо и тя иска да остане на власт колкото може по-дълго. Процесите в Аржентина и организирането на феминисткото движение обаче отразяват либералните идеи и на континента и в света. Ако не беше Ева, в този период щеше да се появи друга историческа личност, която да канализира исканията на феминисткото движение. Тя има късмета да се появи в управлението на страната в точния момент. Затова реформите в социалната област, които дават самочувствие и на работещите, и на неработещите обикновени жени в Аржентина се свързват с нейното име.
Като съпруга на президента тя има и власт и влияние. Той й се доверява. Обсъжда с нея въпросите на управлението. Много хора получават длъжностите си благодарение на нейното съгласие. Или ги губят. Понякога тези назначения предизвикват огромно недоволство и разпалват страстите в парламента. Тя успява да убеди съпруга си, да назначи личния им лекар за председател на Палатата на конгреса. Личната им охрана Хосе Еспехо е назначен за Генерален секретар на Общата конфедерация на труда (CGT).
От 6 юни до 22 август 1947 г. Ева Перон пътува из Европа. Аржентинската преса доста се постарава да превърне това пътуване в равностойно на „кралска” особа. Посещенията й във Франция и Италия са представени като политически събития. Истината е, че само Франко я посреща в Испания с почести, а европейските дипломати са доста сдържани към нея. Тя обаче се опитва да не забелязва проявената резервираност и успява да си уреди аудиенция дори при папа Пий ХІІ. Европа оказва благотворно влияние върху маниерите й и най-вече върху облеклото й – започва да следва европейската мода и да се облича в строги английски костюми. Злите езици говорят, че краткият й престой в Швейцария е бил, за да си открие няколко банкови сметки, които да приютят личните й „спестявания” от Фонда и нацисткото злато, получено срещу аржентинските убежища, визи и паспорти.
Тя се завръща от Европа със славата на успял в мисията си политик. Вече може да се обръща към работниците от президентския балкон. Започва да подписва документи с краткото – Ева Перон. Постепенно се превръща в любимка на работниците. Ева отлично владее настроенията на масите, манипулира и насочва народната енергия там, където желае. И то във времена, когато РR акциите не се изучават в университетите. Масите са доволни, култът към Перон расте, а заедно с него и култът към Ева, която народът нарича с умалителното – Евита.
Като всяка първа дама, акцентът на дейността й е поставен на огромната благотворителна дейност. Но и тук тя надминава всяка друга първа дама. Мащабът на нейните социални реформи е такъв, че някои автори я смятат за най-големия реформатор на Аржентина. За първи път в историята на страната някой проявява внимание към бедните деца на Аржентина, към незаконнородените, отритнатите от обществото, безработните, възрастните. Никога преди не са се строили безплатни болници за работниците, поликлиники, приюти, интернати за децата-сираци.
Работата на фондацията ангажира ограничен персонал и създава практика за бързо реагиране, с която една бюрократична машина не би се справила. В речта си, която произнася на 5 декември 1949 г. на Първия американски конгрес по трудова медицина, тя отбелязва, че фондацията е създадена, за да запълни пропуските в националната организация, защото навсякъде, където се реализира някаква дейност, винаги има такива и са нужни бързи решения и ефективни действия. В нея е заложена идеята да се преобразува традиционната концепция за благотворителност, да се работи с малък персонал в рамките на перонистката програма за социална справедливост. Фондацията получава по 10 хиляди писма дневно. Ева открива приемна, където се обработват работническите искания. Тук се разрешават материални проблеми, търсене на работа или жилища. Правят се постоянно дарения. Много от нещата, които Ева избира, са онези, които са имали стойност в бедното й детство: чинии за храна, легла, шевни машини, футболни топки, детски колички, велосипеди, дрехи на новородените. На децата сираци се раздават безплатни подаръци за Нова година и сладкиши.
”Децата са най-привилегировани в „Новата Аржентина” – това е лозунгът в първите години от управлението на Ева и Хуан Перон, обявени като „Златният век на перонизма”. Програмата в защита на децата включва построяването на детски градчета в цялата страна. Капацитетът на всяко детско селище е от 250 до 450 деца на възраст от 2 до 6 години. След това грижата за тях се поема в училищата и в училищните общежития, а накрая – в студентските градчета.
Детските градчета са сигурен и уютен дом за живота на хиляди деца, чиито родители не могат да се грижат за тях и имат нужда от кратковременна или дългосрочна помощ. Там се приютяват и незаконно родените деца, които в Аржентина са били около 27 %. Cтроежът на Детския град в Буенос Айрес в квартал Belgrano продължава пет месеца и 20 дни без прекъсване. Открит е на 14 юли 1949 г.. Градчето е кръстено на Аманда Ален – медицинска сестра, починала в катастрофа, на връщане от Еквадор, където е помагала на жертви от земетресение. Детското селище има две основни здания, оградени с четири улици със свои имена. Сградите са изрисувани с герои от приказките. Стаите са просторни и с вентилация. Отделени са местата за игри и забавления, детско влакче, пързалки, театър, цирк, плувен басейн. Възторг предизвиква градчето с миниатюри. Детската столова е с капацитет за 450 деца. Покривките на масите са в три цвята и всяко дете, сяда на „своя” цвят, който обозначава неговата диета и специален режим на хранене. Съобразно теглото на всяко дете, лекарите определят нужните добавки – витамини, минерали и протеини, които се приемат ежедневно. Спалните са с 11 легла. В детската клиника се извършват контролни прегледи и лечение. През лятото децата имат ваканция в хотел на морето в Chapadmalal. Дрехите се купуват от хубавите магазини на Аржентина и се сменят на 4 и 6 месеца. Учебните зали са пълни с играчки. Обучението на децата е по системата на Мария Монтесори. В детските градчета има деца, които живеят там постоянно и други, които вечер се връщат по домовете си. Ако ситуацията у дома не се подобри, грижата за детето продължава в училищното общежитие. Ева упражнява строг контрол върху дейността на детските селища и често ги посещава без предупреждение, за да проверява дали се грижат добре за децата и дали имат нужда от нещо. В Детските селища в страната също се осигурява постоянен медицински контрол. Дори болна, тя продължава да посещава Детския град в Буенос Айрес.
Фондацията строи ученически общежития. Те приютяват 16 000 деца, при население на Аржентина 16 милиона през 1948 г. Построени са там, където има най-голяма нужда. Родителите, които искат децата им да бъдат настанени в тези общежития е трябвало да напишат молба лично до Ева Перон. Докато се строят общежитията, към училищата социално-упълномощени лица проверяват състоянието на семействата и правят оценка на това, което е нужно за децата. Фондацията съставя скала на приоритетите при класирането на децата в детските селища или общежитията към училищата: изоставени деца, болест на родител, огромна бедност, нужда от лечение на детето, проблемни родители, налагащи отделянето на децата от родителя, родители в затвора. Фондацията спонсорира училищни екскурзии. През лятото отпуска стипендии за почивка. В началото на учебната година се раздават безплатно учебници, дрехи и обувки. Разгръща се национална програма за здравно възпитание в училищата чрез специални санитарно-хигиенични мероприятия. От 1949 до 1952 г. в спортните първенства на младежите и децата е дадена възможност и на най-бедните от тях да се конкурират на национално ниво. Създаден е Секретариат по Спортна медицина за контрол над здравето на децата като приоритетна задача в развитието на Нова Аржентина
Фондацията финансира построяването на Студентски град, близо до детското селище в квартал Белграно. Организацията му е както и на училищните общежития. Преподаването е на високо технологично ниво и за своето време – авангардно. В общежитията стаите са с две и три легла. Осигурени са преподаватели, които могат да помагат в подготовката на студентите вечер. Идеята е да се създават не само специалисти, но и бъдещи лидери за управлението на страната. Приемат се само момчета и предимно от вътрешните райони в Буэнос-Айрес. Студентите, които идват от училищните общежития, продължават да получават от тях медицински грижи, книги, храна, дрехи. В Студентския град има копие на някои от залите на Президентството (Casa Rosada). Студентите си избират свое правителство, президент, министри, дипломати и подлагат на критика функционирането и правилата в Студентския град. Всички имат отговорности и са ангажирани в охраната на градчето, в настаняването на новодошлите и тяхната адаптация, в чистенето – от обувките до спалните и столовата. Фондацията финансира всички нужди в градчето. Много силен акцент е поставен на спорта и на клубната дейност. На територията се намират клиника за медицинско и стоматологично обслужване, стадион, съблекални, кафене, басейн, фризьорски салон.
За седем години Фондацията финансира построяването на 12 болници в цялата страна. В тях са наети най-добрите лекари, изплащат се по-високи заплати, всички лекарства в тях са безплатни. Стаите за болните са за трима души. Нова поликлиника на името на президента Х. Перон е открита в работническия квартал на бул. Avellaneda. Тя става и център за специализация на лекари и медицински сестри. През 1951 г. болницата изпраща специално оборудван санитарен влак, който пътува из страната и обслужва работниците в различни селища. Влакът предлага безплатни медицински услуги, диагностика и спешни хирургически операции.
През 1951 г. Ева открива и Училище за медицински сестри. Към него е зачислена „подвижна болница”, оборудвана в специален автобус с 10 болнични койки и модерно обзаведена операционна зала. По този начин и в най-отдалечените селища на страната, хората са имали достъп до здравни услуги. Разбираема е благодарността на бедните към тяхната Евита – за първи път в историята на страната има равенство в оказването на медицинска помощ. Фондацията превръща грижата за здравето на децата и борбата срещу детската смъртност в държавна политика. Държава, която забравя децата си, повтаря Ева в речите си, се отказва от своето бъдеще. През 1955 г., малко преди преврата е завършена и Националната детска клинична болница.
Фондация Ева Перон поема грижата за възрастните хора. Построени са старчески домове и приюти, които им осигуряват покрив, храна и облекло, медицински грижи, почивка, спокойствие и уважение.
Заслуга на Фондацията е обзавеждането на три Транзитни дома за временно пребиваване на жени с деца. Сградите са красиви и модерно обзаведени. Днес в една от тях (дом № 2) е разположен Музеят на Евита. Грижи се полагат и за жените-служителки – те могат да живеят в домове-общежития, където плащат нисък наем. На жените се предлагат различни курсове (ограмотяване, шивашки), развлекателни мероприятия (кино, театър, спорт). Ева работи и за реформиране на системата за лишаване от свобода, особено за жените.
Фондацията разгръща широка международна дейност – помага при бедствия и земетресения в Колумбия, Перу, Еквадор, Испания, Италия, Израел и др. Постоянно е посещавана от делегации и гости от други страни, за да се запознаят с дейността й. Ева лично следи сроковете за изпълнение на отделните строителни програми. Потребностите от жилища са задоволявани и от построените две селища в покрайнините на столицата, носещи имената на президента Перон и на Евита, които приютяват 25 000 семейства. Всички тези строежи, както и още 1000 училища в големите градове, болници и поликлиники, детски градини, старчески домове и приюти (които нямат нищо общо с мизерните помещения на европейските приюти) са строени под контрола на Ева Перон.
Това мащабно строителство е причина за критиката на опозицията. От една страна, че под благовидни предлози за помощи на бедните и сирачетата, Ева изземва от богатите бизнесмени и земевладелци солидни суми, които отиват в личния й фонд и швейцарските сметки. От друга – благотворителността винаги е имала други форми, а подобно строителство трябва да е държавна дейност. “Перонизмът” остава в следващите поколения като политика, която използва народа за свои цели. Това е вярно. Вярно е също, че никое друго правителство на континента не е полагало толкова грижи за живота и здравето на обикновените хора и специално на бедните деца и на жените. Затова в техните очи популизмът е добра политика, която винаги се свързва със социалните реформи на Евита – те помнят този период като рай за децата им. В спомените им тя е великодушна и добра – Сеньората, решила проблемите с бедността. Днес в Аржентина, която е с капацитет да изхрани Съединените щати, деца продължават да умират от глад.
След преврата през 1955 г. хунтата изземва сградите на детските селища и общежития. Децата от детския град в Буенос Айрес са освободени насилствено и той е превърнат в детска градина за децата от висшата и средната класа от квартал Belgrano. Унищожаването на градчето е отношение на управляващите към работата на Ева Перон. За кратък период, след работническите протести, детският град в Буенос Айрес е превърнат в щаб на Националния институт по рехабилитация на инвалиди. По-късно градчето с миниатюри е сринато, заедно със сградите, за да се изгради плажен паркинг. Студентите са изгонени от общежитията и сградите на университетския град. Военните не се поколебават да превърнат детската болница Hospital de Niños de Terma de Reyes en Jujuy в луксозен хотел и казина за себе си и своите семейства.
Като съсредоточава държавните средства предимно във Фондацията, Евита я превръща в личен фонд. Никой не знае колко точно са присвоените от нея средства. Парите секват, когато американците изтласкват Аржентина от европейския пазар с плана Маршал. Спреният износ прекъсва потока от валута. През 1951 г. Ева настоява да бъде предложена за вицепрезидент. Това предизвиква взрив от недоволство сред елита на страната. Дори църквата се противопоставя на този избор. Тогава тя „скромно” отказва. И тази роля е изиграна блестящо. Срещу семейство Перон са всички останали партии: консерватори, радикали, социалисти, комунисти. Синдикатите имат огромни права, но са под контрола на държавата. Авторитарният режим постепенно отстранява своите противници. Започват преследвания на левите движения и репресии. Режимът постепенно се фашизира.
Ева Перон е сложна натура. Ранната й смърт оставя спомена за великодушието й състрадателността й. Богатите помнят, че добрите й дела вървят ръка за ръка с изнудванията и шантажите, с манипулациите и унищожението на политическите й противници. Като повечето хора, идващи от бедните квартали, тя е тщеславна и суетна. Всяка нейна инициатива е преувеличена и доукрасена. Вестниците я представят като великата благодетелка на бедните, която има само една цел в живота – да помага на любимите аржентинци. Много инициативи завършват с балове, на които тя гордо представя новите си бижута от брилянти и злато, скъпи костюми и обувки. Според кореспондент на “Дейли експрес”, когато след смъртта й отварят нейните покои, богатствата вътре надхвърлят представите му за пещерата на Али Баба. Скъпоценностите й са оценени на 2 милиона фунта стерлинги. Милионите в швейцарските сметки остават неизвестни. И неизползвани. По настояване на Х. Перон тя до последно не знае, че умира от рак.
Управлението на семейство Перон оставя една банкрутирала държава. И спомена за състраданието, съчувствието, помощта и грижите на Евита към бедните. В народната памет тя остава „святата” Евита. Исторически факт е, че след смъртта й никоя друга политическа фигура в Аржентина не е правила толкова много за жените и децата, не е влагала толкова пари и енергия за образованието и здравеопазването на работниците. Затова оценката за нейното място в историята на Аржентина винаги ще бъде между двата полюса – на богатството и бедността.

Доц. д-р Eлеонора ПЕНЧЕВА*

През последните петнайсетина години процесът на транснационализация на латиноамериканските икономики става все по-сложен, включително и заради променящата се роля на държавите на международната арена. Споровете за неолибералните стратегии, методите на тяхното прилагане и резултатите от действието им стават все по-ожесточени, особено с настъпването на световната криза. Основната причина за това е нееднозначната оценка за икономическото развитие на националните икономики в Централна и Южна Америка.

Неолибералните практики в Латинска Америка

Както е известно, богатите индустриалци и част от деловите среди, свързани с международните организации и транснационалните корпорации (ТНК), дълги години подкрепяха еднозначно неолибералния курс, който им осигуряваше добри печалби. Днес обаче, и те са загрижени сериозно за богатството и просперитета си. Значителна част от местните производители и политици признават негативите от прилагането на неолибералните стратегии и смятат, че малките успехи трябва да са и достатъчно трайни, за да се превърнат в по-големи, по-стабилни и рентабилни за икономиките от региона. С риск да бъдат обвинени, че се опитват да „саботират” естествения процес на глобализация, те търсят изход от проблемите чрез дистанциране от изискванията на глобалния пазар и полагане на повече грижи за националния и регионалния. Групата на малкия и средния бизнес, често определяна като “радикална”, също не приема неолибералните реформи, които, вместо да осигурят устойчиво развитие и нови работни места, водят до увеличаване на бедността в региона. Възможностите и за противопоставяне обаче са незначителни и не влияят върху общите тенденции в региона.

Разрастващата се мизерия и незначителният брой преуспяващи членове на южноамериканските общества увеличават драстично неравномерното разпределение на печалбите. Това е основание за по-голямата част от гражданите да смятат, че неолибералният курс, прилаган по досегашния начин, е обречен на провал. 45% от икономически активното население в Латинска Америка печелят едва по две евро на ден. Над 45% от националното богатство в региона пък е притежание на 10% от най-богатите фамилии. Но, проблемът не е само в икономическото неравенство. Двойният резултат от глобализацията, както изтъква един от известните съвременни френски геополитици Паскал Бонифас, е както в задълбочаващата се пропаст между бедните и богатите, така и във възможността на бедните “да бъдат по-добре информирани за състоянието на нещата”, като “не е сигурно, че те още дълго ще приемат и ще се примиряват със статуквото”[1].

На практика, латиноамериканските държави контролират само малка част от националните си богатства и разполагат с незначителни (или никакви) финансови възможности за да развиват и модернизират икономиките си. Утвърждава се мнението, че налаганият неолиберален икономически модел облагодетелства само богатите държави, притежаващи финансови и икономически ресурси за да участват в глобалния пазар и да печелят от това. Страничният ефект на тези печалби за по-голямата част от света обаче, е затъването му в бедност и мизерия, въпреки предлаганите от видни световни икономисти, финансисти и политици рецепти за изход от ситуацията. В тази връзка, все повече латиноамерикански политици поставят под съмнение ефективността на срещите в Давос, където, от 1971 насам, се разглеждат и решават икономическите проблеми на света.

Към това мнение се придържат и редица специалисти от международните икономически и финансови организации. Джоузеф Стиглиц, носител на Нобелова награда за икономика през 2001, вицепрезидент на Световната банка, а после неин главен икономист, признава погрешните рецепти за икономическо и социално развитие на Международния валутен фонд (МВФ). Много от държавите в региона страдат от рецесии, депресии и кризи, някои от които, твърди Стиглиц, напомнят за Голямата Депресия от 1929. Обещанията на западните стратези на реформите за “невиждано досега благосъстояние”[2], се превърнаха в “безпрецедентен провал”, смятат на свой ред немалко латиноамерикански икономисти[3]. Най-сериозната причина за кризите в развиващите се икономики е фактът, “че Западът налага глобализацията, подсигурявайки си неравномерно разпределение на печалбите, за сметка на развиващия се свят. Един от начините за това – продължава Стиглиц – е отказът на индустриално развитите държави да отворят пазарите си за стоки, произведени в развиващите се страни… като същевременно настояват тези страни да отворят пазарите си за стоки от богатите държави”[4]. От години се пренебрегва стремежът на латиноамериканските страни да се отчитат националните особености, възможности и желания. Драстичното разминаването между обещания и резултати постоянно генерира недоволство и социални проблеми в региона.

От времето на Доктрината Монро (1823), американската администрация не е преставала да декларира, че желае обединението на двете Америки, включително чрез “Политиката на добрия съсед”, прокламирана от Франклин Рузвелт през 30-те години или програмата “Съюз за прогрес” на Джон Кенеди. През 70-те години започват дискусиите за Нов икономически ред, който да даде шанс на Юга да се доближи по-близо до Севера. Идеята угасва в Канкун, Мексико, през 1982, когато САЩ, в лицето на президента Рейгън, отказват да подкрепят програмите на развиващите се държави за „нов икономически ред”. Нищо чудно, че последните приемат със скептицизъм всяко поредно обещание на Вашингтон за глобално развитие и глобални успехи.

До средата на 80-те, САЩ нерядко защитават икономическите си интереси в Латинска Америка и региона с помощта на ЦРУ. Неговите агенти успешно “решават” редица политически кризи там. Във финансовите проблеми пък се намесва МВФ, който защитава най-вече стабилността на държавите-донори. Демократичните процеси в региона от края на 80-те години, увеличават несигурността за чуждите капитали, поради страха от установяване на ляворадикални режими. След като тези промени са “избегнати”, на държавите от региона се предлагат неолибералните програми. През 90-те години те позволяват всеобхватен поглед и контрол във всички области от живота на развиващите се страни. Прилагането на плановете “Бейкър”, “Брейди” и “Карибската инициатива” временно отклоняват общественото мнение от проблемите, но продължават да не ги решават. Нарастващата безработица и мизерия правят масите недоверчиви към обещанията на политиците. “Пазарната икономика – отбелязва в тази връзка Джоузеф Стиглиц – се оказа нещо по-лошо, отколкото предричаха дори местните комунистически лидери”. През последните 20 години, икономическите стратегии в Латинска Америка показаха, че не са в състояние да се справят с бедността, следователно, констатира Стиглиц, глобализацията “не може да осигури и устойчивост”[5]. Според специалисти на Икономическата комисия за Латинска Америка и Карибския басейн към ООН (ИКЛАК) средният показател за развитие на Латинска Америка и Карибския басейн, през периода 1950-1980, е 5,5%, а през 90-те спада до 3,2%. Причината е в т.нар. “летящи финансови пазари”, характеризиращи макроикономическото управление на глобалната икономика, които могат успешно да се “приземят” в някоя държава от региона само ако тя жертва за целта част от суверенитета си[6].

Опитът на Боливия

Широкото отваряне на националния пазар в Боливия става през 1993, когато на власт идва седемдесет и две годишния Гонсало Санчес де Лосада, чикагски възпитаник и привърженик на либералния модел[7]. Той променя законодателството (с което ликвидира завоеванията на революцията от 1952) и приватизира двете най-важни за страната фирми: КАМИБОЛ (водеща в производството и износа на олово и волфрам), както и най-старата петролна компания Standart Oil Co[8], създадена през 1937. Въпреки че правителството реализира препоръките на МВФ, (в името на бъдещото стабилно развитие на страната), икономически растеж няма. Оцеляването на населението се дължи на факта, че около 54% от семействата се подпомагат и издържат от валутните постъпления на работещите им зад граница роднини. Правителството засилва мерките за сигурност срещу непрекъснато разширяващите се протестни действия. Стига се до кървави сблъсъци[9], като, по официални данни, жертвите в само един от тях са 70, а независими източници съобщават за над 300 загинали[10].

Приватизацията и дестабилизацията на Боливия продължава и при следващия президент Карлос Меса. На дневен ред идва петролната компания YPFB, национализирана по време на революцията от 1952[11]. Този акт провокира нови протести и стачки. Меса не изпълнява обещанието си да стане президентът-реформатор. Проблемите с опозицията се задълбочават. През следващите години стандартът на живот в страната продължава катастрофално да пада, безработицата се увеличава, а с нея и бедността (през 2001, под чертата на бедността живеят 58.6% от боливийците)[12]. Решението на правителството да въведе 12.5% данък върху работната заплата, за да закърпи бюджетния дефицит, водят до нова вълна от протести и до поредните жертви.

Новото правителство на Боливия – на Уго Бансер Суарес[13], също обещава икономическа стабилност, война с бедността и демократизация. То продължава приватизацията, като стига до обществената водоснабдителна система в Кочабамба, която продава на международната корпорация “Aguas del Tunari”. Тя пък веднага удвоява цената на водата[14]. Следва нов взрив от протести. През април 2000, Боливия намалява финансовите инвестиции, съзнавайки, че не може да ги възстанови в срок. В резултат, бюджетният дефицит от 3,9 %, през 2000, нараства до 9,2 %, през 2002. Външните задължения към внесените стоки достигат 306%, през 2002[15]. Кризата става причина външните инвеститори да ограничат и дори да откажат обещаните на страната средства. Финансовата нестабилност принуждава Уго Бансер да обяви извънредно положение и да разгонва протестиращите срещу неолибералната политика с полиция и войска[16]. Боливия става поредното доказателство, че развитието с “икономики на кредит” не е сериозна инвестиция в бъдещето на държавите от региона. Кредитната зависимост води до постоянни кризи, защото средствата, необходими за модернизация и преустройство на икономиката, са недостатъчни (в сравнение с вложенията в тази област на ТНК), а заемите трябва редовно да се връщат на чуждите банки. Сумите по обслужване на дълговете принуждават правителствата да икономисват от фондовете за образование, здравеопазване, култура, изследвания и закупуване на нови технологии. Така, пожеланията за развитие и по-висок стандарт остават само на предизборните плакати. В опитите си да намалят натиска на чуждите фирми, правителствата търсят решение на финансовите си проблеми в дискусиите на Шестия Световен Социален Форум (24-29 януари 2004), провел се в столицата на Венесуела, Каракас[17]. Там се разглеждат възможностите за разширяване на сътрудничеството с Русия, Китай, както и с държавите в самия субрегион.

Развитието на ситуацията в Аржентина и Бразилия

Основание за недоволство срещу неолибералните стратегии дава и нарастващата мизерия в Аржентина. При управлението на президента Карлос Менем, приватизацията в страната се сочи за пример на останалите държави от региона. Шумно афишираните успехи обаче, се оказват повече от скромни и съвсем краткотрайни. Държавата е изтощена от приватизационните сделки. Ужасяващ е фактът, че за три години

(1999-2002) в провинция Мисионес от недохранване и болести са починали 166 деца[18]. При това, по официални данни, провинцията е чак на 9 място по детска смъртност в Аржентина. Местните власти обвиняват правителството, че през последните месеци на 2002 в Мисионес не са получавали никакво мляко и то в една страна, където буквално на всяка поляна пасат крави. По данни на Статистическия институт на Аржентина, през януари 2003, 57,5% от населението на страната живее в нищета, като за една година бедните са се увеличили с 9,1%, а цените са нараснали с 40%. Перспективите на неолибералните програми не са обнадеждаващи, неслучайно малко преди да напусне поста си, президентът Едуардо Дуалде (2002-2003) съгласува със своя наследник Нестор Кирчнер (2003-2007) и подписва решение за създаване на държавна авиокомпания, с надеждата държавата сама да управлява този бизнес[19]. Нарастващото недоволство в страната принуждава Кирчнер, в реч пред Конгреса, през март 2004, да призове отново международните организации да преразгледат, заедно с държавите-кредитори, съществуващите договори по изплащането на външния дълг. Той заявява, че Аржентина няма да изплаща външния дълг “на всяка цена”, защото това означава младите аржентинци да отложат плановете си за образование, лечение, жилище и работа за далечното бъдеще[20]. Година по-късно, за да бъдат защитени националните интереси, президентът призовава гражданите да бойкотират британско-холандската компания Shell, която увеличава с 4% цената на бензина. Бойкотът засяга и компанията Esso. Подкрепяйки призива на президента, испанската компания “Persol YPF” и бразилската “Petrobras” заявяват, че няма да променят цените си в Аржентина[21]. През март 2006, правителството решава да анулира договора с международната компания „Аguas Argentinas”, приватизирана по времето на Карлос Менем (1989-1999) като водоснабдяването се връща под контрола на държавата. Принципите на т.нар. свободна търговия биват подложени на остра критика от президента Кирчнер, който оспорва тезата за наличието на един единствен път към благополучието и процъфтяването на народите, посочвайки, че на теория интеграцията в глобалната икономика би трябвало да ликвидира диспропорциите в развитието на Аржентина, но до този момент политиката на свободния пазар само увеличава външния дълг на страната.

До август 1998, темповете на развитие в Бразилия са минимални, но икономиката и се сочи като успешна, заради приватизационните сделки (през юли 1998, телефонната компания “TeleBras” е продадена за 19 млрд. долара). Според експертите обаче, отказът на САЩ да и отпуснат, през същата година, 5 млрд. долара поражда неувереност у чуждите инвеститори и забавя новите инвестиции. Златните резерви на Бразилия намаляват до 36 млн. долара, а последвалите със закъснение два транша на МВФ вече не могат да спасят страната. През 1998, правителството е принудено да приеме поставените му от Фонда изисквания, но ситуацията не става по-лека, защото междувременно погасяванията по външния дълг са нараснали до 59 млрд. долара.

Ролята на Международния валутен фонд

Повечето латиноамерикански страни традиционно демонстрират недоволство от начина, по който се развиват отношенията им с МВФ. Управлението на външния дълг през 80-те години е свързано с твърде високи лихвени проценти и обвързване на националните валути към долара. Тази схема обаче се проваля в Аржентина. Неработеща се оказва строгата монетарна политика, провеждана от председателя на Федералния резерв на САЩ Пол Уолкър, което се признава и от самите експерти на МВФ[22]. Новите заеми само увеличават износа на национални капитали зад граница и засилват нестабилността на развиващите се икономики.

Мнозина анализатори разглеждат МВФ като своеобразен “надзирател” на световната икономика. В тази връзка, както отбелязва „Файнешъл Таймс”, Фондът би трябвало да предвижда и неутрализира предкризисните ситуации, имайки предвид почти абсолютната му власт в делата на държавите-длъжници. Последните, от своя страна, могат да водят “собствена” финансова и икономическа политика, само ако тя съвпада със “жизненоважните стратегически цели на САЩ”[23]. Имайки предвид различните жизнени стандарти, икономически и финансовите ресурси, “стратегическите цели” на бедните държави стават трудно изпълними. Дори когато някои от тях превръщат долара в национална валута (Еквадор и Салвадор), жителите им продължавата да ги напускат, за да търсят препитание в чужбина. Само през 2001, еквадорците, работещи зад граница са изпратили в страната си суми, надхвърлящи приходите от износа на банани, скариди, кафе и какао.

Недоверието към МВФ в развиващите се държави от региона се основава на различните визии на местните управляващи за неговата стратегия. Латиноамериканските правителства отбелязват неотстъпчивостта на емисарите на Фонда и ненавреме отпусканата помощ. Те очакват да бъдат решавани в сравнително дългосрочен план собствените им финансови проблеми, докато помощта от МВФ реално е насочена към стабилизиране на глобалните финансови пазари. Разминаването между очакванията и реалността пораждат разочарование от съвместната дейност, което се прехвърля върху международните организации въобще, като причина за всички злини. Впрочем, под натиска на световното обществено мнение, МВФ понякога бива принуден до прави отстъпки на своите длъжници. Така, през 1998, ураганът „Митчел” отнема живота на 9000 никарагуанци и оставя без покрив 2 млн. души, а загубите се изчисляват на 10 млрд. долара. След обвиненията, че МВФ и Световната банка се отнасят към Никарагуа като към някакво диво африканско племе, емисарите на фонда обещават да опростят 2/3 от дълга, редуцирайки го до 150 млн. долара[24]. Въпреки това, и днес под чертата на бедността живеят 80% от никарагуанците. В същото време, в чужбина работят 800 хиляди души, които издържат семействата си, останали в страната. Според експертите, сумата която изпращат у дома, е около 300-400 млн. долара годишно[25]. Световната криза обаче принуждава САЩ да експулсират много латиноамерикански емигранти обратно в родината им, което създава огромно социално напрежение.

В същото време, програмите, които лансират латиноамериканските правителства, невинаги могат да се реализират на практика. Първото десетилетие на новото хилядолетие показва, че в развиващите се държави глобалните ТНК продължават да имат решаващата дума пред местните управляващи. Това споделя и президентът на Хондурас Мануел Селая, който в едно интервю от май 2007 признава, че не управлява страната, а “просто има някакви задължения към нея”. Хондурас, твърди президентът, се управлява от “собствениците на големите медии и групите, които държат икономическата власт. Те задоволяват частните си интереси; експлоатирайки политическите и социалните проблеми на обществото” [26] . През август същата година, в Хондурас се провеждат масови демонстрации срещу неолибералния икономически модел на “развитие”, договора за “свободна търговия“ със САЩ, нарастващата безработица, младежката престъпност, екологичните проблеми и дискриминацията на жените и коренното индианско население[27]. Така Хондурас се оказва поредната държава, в която шансовете на местното правителство да изпълни предизборните си обещания са минимални.

Външната намеса и вътрешната реакция

Откровената намеса на външни сили във вътрешните работи на развиващите се държави е стара практика, променяща само формата или фасадата си. За пореден път го доказва развитието на ситуацията в Боливия. През май 2006, президентът Ево Моралес пристъпва към национализиране на природните ресурси и подписва закон за повишаване данъците на чуждите петролни компании. Боливийските латифундисти (т.е. едри земевладелци), чиито икономически интереси са засегнати от тези решения, се обявяват срещу действията на президента. Недоволството се трансформира в открити претенции за отделяне на областите, където се добива и преработва петрол. В резултат от опитите си да провежда национална стратегическа политика, Боливия се оказва пред опасността да изгуби териториалната си цялост. Местните лидери настояват за създаване на автономни окръзи. Искането им обаче не получава подкрепа от индианското население, за сметка на това е подкрепено от посланика на САЩ[28]. Много от представителите на интелигенцията в страната и извън нея се обявяват в защита на териториалната цялост и в подкрепа на решенията на президента, като сред тях са аржентинският скулптур Адолфо Перес Ескивел, гватемалската правозащитничка Ригоберта Менчу, бразилският архитект Оскар Нимайер, уругвайският писател Едуардо Галеано, френският публицист Игнасио Рамоне. Създаден е интернет-сайт, където се събират подписи в подкрепа на възванието “Ние сме с Боливия”[29]. В същото време, латиноамериканските медии започват да дискутират “плана за “балканизация” на региона”, за чиито автор е нарочен американският геополитик Збигнев Бжежински[30]. Посочва се, че раздробяването на неудобните държави, пречещи за реализацията на Зоната за свободна търговия в Америка (ALCA), може да се окаже успешна стратегия срещу опитите за регионално икономическо обединение на латиноамериканските държави.

Когато през май 2001, уругвайският президент призовава американския Конгрес да подкрепи предложението на Джордж Буш за създаването на ALCA, опозицията определя поведението му „национален позор”[31]. През декември 2003 пък, в страната се провежда общонароден референдум. Той не поставя открито въпроса за приватизацията – формулировката е “да се приеме или не закон за допускане на ТНК-капитал в държавните петролни компании”. Срещу закона за приватизацията гласуват 62,18% от уругвайците[32]. Тази позиция се диктува от растящата безработица и безнадеждността, станали причина за необичайния ръст на броя на самоубийствата (средно по 40 случая на всеки хиляда души). Затова в протестите срещу неолибералната политика се поставя и искането новият световен ред да се основава на общочовешките ценности, а не само на икономическата целесъобразност.

Срещу договора за свободна търговия със САЩ протестира и Конфедерацията на индианското население в Еквадор. Тя настоява той да не се подписва, независимо от решението на Перу и Колумбия да го подкрепят[33]. Президентът Алфредо Паласио не съумява да се справи с тази поредна проява на т.нар. „индианско възраждане”. Впрочем, той не успява да се пребори и със законодателите, блокиращи провеждането на Конституционната асамблея, за което настоява опозицията. През февруари 2005, Движението Пачакутик (политическо крило на Конфедерацията на индианското население) разпространява декларация, в която настоява новия президент Лусио Гутиерес да направи нужното, за да се справи с политическата криза в страната: ”Сегашната президентска система на управление е в колапс и не може да осигури националното развитие, затова ни е нужна незабавна политическа реформа”[34]. През януари 2006, е проведена първата Среща на индианските лидери в Латинска Америка. Става все по-ясно, че индианците се опитват да вземат съдбата си в свои ръце. Те вече не са апатични и покорни, както в миналото, и искат да участват в политическото, социалното и икономическо развитие на своите страни. След избухналия бунт, Гутиерес подава оставка и напуска Еквадор[35]. Междувременно, индианците оказват натиск върху еквадорското правителство да спре преговорите със САЩ за включването на страната в ALCA. Вредните екологични последици от експлоатацията на петролните находища в провинция Напо, където са най-големите съоръжения на компанията «Petroecuador», пък стават причина местното коренно население да протестира срещу дейността на компанията, която, освен че съсипва земята, не му предоставя дори минимална част от приходите си. Демонстрантите настояват (февруари 2006) за справедливост и обявяват обща стачка докато правителството не отдели 40 млн. долара за строителството на две шосета и летище в региона[36]. На 22 март 2006, в Еквадор е обявено извънредно положение, като забраната за стачки и демонстрации и въвеждането на комендантски час включва пет от централните провинции и няколко кантона. Преговорите между Еквадор и САЩ за ALCA са замразени.

В президентските избори през ноември 2006, срещу мултимилионера и бананов магнат Алваро Нобоа, който защитава “неолибералните идеи”, се мобилизира почти цялото индианско население на Еквадор. Както подчернтава председателят на Движението Пачакутик Хилберто Талаула, индианците не искат властта да се окаже в ръцете на “поредния олигарх, представляващ интересите на САЩ”[37]. В крайна сметка, за президент е избран лявоориентираният местен политик Рафаел Кореа. Поредният президент, с „неприемлива” за Белия дом ориентация, многократно подчертава, че не е марксист, макар да приема социалните идеи на това учение. В интерес на Еквадор обаче, той категорично отказва да подпише нов договор за американската база Елой Алфаро в Манта, през 2008, и нарежда служителите на ЦРУ и ДЕА да напуснат страната. Случайно или не, веднага след това започват военните сблъсъци по границата с Колумбия (една от малкото страни в региона с откровено проамериканско правителство).

Продължаването на неолибералния курс от правителството на социалистката Мишел Бачелет в Чили също предизвиква големи протести[38]. При това, става дума за страна, чиято икономика е сред 20-те най-конкурентоспособни в света, изпреварвайки тези на Южна Корея, Испания, Мексико, Аржентина и Венесуела[39]. Въпреки това, бедността и безработицата не намаляват, а реална възможност за образование имат само 43% от населението (според допитване на Галъп)[40]. В същото време обаче, изискванията на глобализацията налагат на ТНК в бъдеще да търсят не само евтина, но и квалифицирана работна ръка. Тоест, образованието става все по-важен критерий и изискване за включване на развиващите се държави в глобалната икономика. Реформирането на образователната система обаче изисква инвестиции, които десетки развиващи се държави не могат да си позволят. Затова тези страни се нуждаят от диалог с международните финансови организации за решаването на един толкова важен за бъдещето им въпрос. Наличните ресурси за националното образование в развиващите се държави са все по-ограничени и изискванията на световния пазар могат да се покрият само с финансовата подкрепа на глобалните партньори. Иначе порочният кръг на изискванията на глобалната икономика и невъзможността на бедните държави да ги изпълняват ще продължава да води до маргинализацията на все нови държави.

Новото поколение латиноамерикански политици

Сегашната генерация латиноамерикански политици полагат сериозни усилия за да преосмислят мястото на страните си в глобалния икономически ред. Тук е мястото да припомним, че през миналия век свободата и демокрацията бяха ключов елемент от концепцията за държавата на „всеобщото благоденствие”. На тази основа, развитите държави влизат в глобалния пазар с предопределени възможности да са конкурентни и да печелят. В слабо развитите икономики обаче, държавата отдавна е престанала да играе ролята на регулатор между политиката и икономиката. Тази роля е поета от глобалните компании. Държавите са принудени да се конкурират в предлагането на все по-добри данъчни облекчения за чуждите фирми, за да привлекат инвестициите им. В същото време, предоставяйки почти всичките си национални природни ресурси на чуждестранните компании, развиващите се държави трудно могат да разчитат на бърз икономически просперитет.

Националните компании са наясно, че трябва да се превърнат в глобални, ако искат да излязат на световния пазар. Междувременно, докато развиващите се държави са в безизходица или се опитват да преструктурират и модернизират производствата си, ресурсните им капитали стават собственост на глобалните олигарси, чрез недалновидно реализирани приватизационни сделки. Тази политика създава условия за невероятен грабеж и корупция. Получените капитали не се превръщат в национални инвестиции, а продължават да изтичат зад граница. В същото време, държавните институции, които могат да гарантират изпълнението на договорите, правилните инвестиции и необходимата доза национален неутралитет, гарантиращ социалната политика и стабилността, се обявяват за „антиглобални и демодирани” структури.

При всеки опит на развиващите се държави да съхранят определен собствен периметър на действие и да защитят правото си да експлоатират пълноценно своите ресурси, те биват обвинявани в популизъм, привързаност към отживелите времето си социалистически методи и некомпетентност. В подобна, ситуация, все повече латиноамерикански правителства открито заявяват социалната си ориентация, опитвайки се да наложат нова визия за развитието на собствените си страни. Така, натискът на глобалната икономика върху тази на развиващите се страни се възприема като “извиване на ръце”, а понятието “икономически империализъм” все повече се налага в дефинирането на отношенията между северното „ядро” и южната „периферия”, макар за всички да е ясно, че зависимостта вече не произтича от политически или идеологически, а от чисто икономически интереси. Тази фразеология на латиноамериканските политици отразява съвременната ситуация, при която глобалните икономически сили стават определящи за развитието на света, а местните и дори регионалните политически фактори губят позиции и авторитет.

Всичко това задълбочава спора за ролята на държавата и нейните институции, регулиращи икономическите приоритети на развиващите се страни. Сегашната световна криза потвърждава необходимостта от регулираща функция на държавата в пазарната икономика. И сегашното поколение латиноамерикански политици не са единствените, които осъзнават това. Така, френският геополитик Паскал Бонифас подчертава, че пазарът не може да регулира всичко: ”той не може да функционира без стабилни инфраструктури в материалната (пътища, железопътни линии, летища, водопроводи, електропроводи и др.) или в социалната сфера (образование, здравеопазване, обществена сигурност), които почти изцяло са в правомощията на държавата”[41]. Според него: “В отношенията си с многонационалните компании, държавата запазва правото си на участие, за да определя инвестициите” [42]. Представата за постигане на национален просперитет в развиващите се държави може и да няма „социалистически характер” (особено след провала на социализма в Източна Европа). Но, виждайки как тоталната приватизация отнема възможностите на развиващите се икономики да станат по-силни, новите латиноамерикански политици искат от държавата да разшири своите функции. С това се свързват възможностите за инвестиции и развитие, образование, здравеопазване, работа, както и надеждата за защита на националните интереси чрез контрол върху собствените ресурси (или поне значителна част от тях).

Последните десетина години показват, че интересите на неглобалните партньори не са приоритет в глобалните стратегии, въпреки безбройните декларации за борба с бедността. Което поражда все по-остри критики от страна на бедните държави. Последните изглеждат все по-малко склонни да се примиряват с обявения за единствено успешен икономически модел, чиито “облаги” почти не достигат до тях. В този смисъл, лявата ориентация на новото поколение латиноамерикански политици показва, че те добре осъзнават с колко тясно пространство за маневри разполагат страните им и колко ограничения налага ултралибералният икономически модел върху бъдещите им национални стратегии. През изминалите десетилетия, разпределението на световните ресурси ставаше с мълчаливото съгласие или неефективния контрол на правителствата на развиващите се държави и днес неизбежниият характер на икономическата глобализация поставя тези страни в крайно неблагоприятна ситуация, която новата генерация местни политици се опитва да промени, понякога с радикални мерки.

Лявоориентираните правителства възприемат растящите разлики в доходите като “обществена несправедливост» и все повече са склонни да действат, ръководейски се от принципа, че «освобождението на угнетените е дело на самите угнетени». Според тях, “развитият свят” е възприел като своя идеология глобализацията, докато обеднелите маси и бедните държави следва да се ориентират към един подчертано социален модел на развитие, който чисто външно прилича на социализъм. В същото време, те признават неефективността на такива „производни” на социалистическия модел като троцкизма, сталинизма, или маоизма и са убедени, че ако интернационализмът на Сталин е бил в услуга на СССР, днес проблемите на човечеството се интернационализират “в много по-голяма степен, отколкото през 1848, т.е. по времето на Маркс“[43]. Колкото и да е парадоксално, но след 150 години еволюция, социалистическата идея за обединяване на бедните и онеправданите отново е актуална за прогресивно обедняващия Юг. Поляризацията на богатството и бедността и концентрацията на световните капитали в името на глобалните печалби, принуждава милиони латиноамериканци да се обединяват в името на своята обща (пък макар и малко утопична) цел: победата над бедността.

В същото време, опасенията, че те могат да повторят съветския модел не са основателни, защото условията в Латинска Америка са коренно различни, а и съществуващите ТНК, превърнали се в интегрална част от местните икономики, ограничават възможностите за тотална национализация. В крайна сметка, ако латиноамериканските държави трябва да изживеят “своя социализъм”, докато преоткрият възможностите си да преосмислят националните, регионалните и глобалните процеси, очевидно такава е тяхната съдба, техният исторически опит.

Как гледа външния свят на опитите за реформи

Много от решенията на левите латиноамерикански лидери се посрещат от външния свят с критика и дори с насмешка. Пример за това е предизвикалото ожесточени дискусии решение на Ево Моралес да узакони правото на боливйските индианци да отглеждат и използват за промишлени цели коката, която традиционно се смята от тях за «свещено растение». Според президента, държавата трябва да има право да определя сама своите национални интереси, включително и политикатата спрямо коката. Впрочем, режимът на Моралес е обвиняван и заради национализацията на енергийните компании. Самият той обаче оценява предоставянето им в ръцете на чужденци като акт на предателство по отношение на Боливия, който при това е нанесъл голяма икономическа вреда на страната. Според него, подобна политика вреди на суверенитета и националното достойнство на народа и всяко правителство трябва да води справедлива и суверенна, основана на уважение към живота и културата на аборигенното население, политика. Затова «не може да се отнемат на народа собствените му средства за съществуване». Това своеобразно «индианско възраждане», в началото на новото хилядолетие, е неочаквано за Юга и нежелано от Севера, защото оспорва наложеното икономическо статукво в рамките на световния ред.

За много латиноамерикански правителства, социалните (или „социалистическите”) реформи, насочени срещу тоталната денационализация, са търсене на варианти за едно по-хуманно бъдеще. В началото на ХХІ век, различните гледни точки за държавата, раздържавяването, суверенитета, зависимостта и решаването на проблемите с бедността, стават все по-непримирими. Затова днес, повече от всякога, е нужно да се опитаме да разберем начина мислене на латиноамериканците.

Липсата на разбиране и нежеланието на „силните” да отчитат и се съобразяват с проблемите на “слабите”, принуждават латиноамериканските правителства да търсят собствен път за излизане от блатото на бедността. В този смисъл, каквито и да са обвиненията към „популистките” режими в региона, истината е, че те поставят акцента на съвременната еволюция върху достойнството на човека, правото му на труд, здравеопазване, образование и работа. За тях бедността е не толкова икономически (на фона на милиардите, с които разполага човечеството) а по-скоро морален проблем, предвид изключително трудния засега диалог между „богати” и „бедни”.

Много латиноамерикански правителства виждат бъдещето на страните си в “отдръпването им” от глобалния пазар и поставяне на акцента върху реализирането на специфичен модел на регионално развитие. Тоест, невъзможността да се превърнат в глобални партньори днес, ги кара да опитат да се развиват и стабилизират първо като регионални партньори. Регионалното обединение дава шанс за стабилизиране на икономическите им показатели. Това обаче ще означава известно забавяне на процеса на глобализация в региона. В този смисъл, големият въпрос пред латиноамериканските държави е, дали глобалните партньори, гонещи своите свръхпечалби, ще позволят подобно ограничаване на ресурсите, които вероятно отдавна са планирани в стратегиите им.

Един от най-известните латиноамерикански икономисти – професор Ернандо де Сото[44], обяснява необходимостта от време и пространство за латиноамериканските икономики така: “ние от Третия свят се нуждаем не толкова да бъдем икономически “независими” от Запада, т.е. да не бъдем въвлечени в световната търговия или в движението на капитали, колкото да се освободим от него “идеологически”, т.е. да можем сами да решаваме от какво имаме най-голяма нужда. Днес Западният свят живее в реалностите на ХХІ век, докато ние се намираме много назад – бих казал в ХІХ век… За да започнем да се развиваме, сме длъжни ясно да определим и обозначим “стартовата си позиция”[45]. През последните 20 години Западът и Югът оценяват различно бедността – за първия тя е просто неизбежен „страничен ефект” на неолиберализма, докато за втория е непростима нехуманност в еволюцията на човечеството, с която той не може и не иска да се примири.

Понякога тази реакция е прекалено емоционална, остра, рязка или “недипломатична” за света на глобалния капитал. В други случаи, държавите влизат в нежелани съюзи (Хондурас и Куба)[46] или формират регионални обединения като Боливарианската алтернатива за страните от Америка (АLBА)[47]. Безпокойство предизвиква и милитаризацията на някои латиноамерикански „демокрации”. Еволюцията на всяко общество обаче, се осъществява на базата на собствения му опит и грешки. Историята показва, че народите на континента сами трябва да се научат да избират най-подходящите личности, които да гарантират успешното развитие на страните им. Така в бъдеще ще могат да се избягват парадоксите, като този с бившия перуански президент Алберто Фухимори, възхваляван от всички, избран за „лице на Латинска Америка” и сочен като пример за подражание, който по-късно се превърна във „враг номер едно” на Перу. Или пък със сочения за пример от МВФ Доминго Кавало – авторът на „аржентинското чудо”, по-късно анатемосан заради същото това „чудо”. Впрочем, под въпрос е и, дали прословутият „План Боливар 2000”[48] на Уго Чавес, ползващ се с такава популярност сред бедните слоеве във Венецуела, всъщност не е чиста проба популизъм и трамплин към установяването на диктатура в страната. Много са въпросите, на които гражданите на Юга трябва да се научат да дават правилни отговори, за да вземат след това и правилните стратегически решения.

В същото време е ясно, че развиващите се държави настояват да участват в решаването на собствената си съдба. В един взаимнообвързан свят, където глобалните елити са си присвоили правото да решават от свое име и от името на цялото човечество, Югът иска да експериментира собствени социални модели.

Първата крачка в това отношение е САЩ да бъдат изключени от процесите на регионалната икономическа интеграция в Латинска Америка. Отказът от участие в лансирания от Вашингтон проект ALСA, както и от други бъдещи съвместни икономически инициативи, илюстрират новото самочувствие на държавите от региона, стремящи се към свой специфичен път на развитие (за първи път от близо два века васам).

Друга смела стъпка е обединението им около идеята да се самофинансират и така да намалят зависимостта си от международните организации. Основание да търсят подобно решение им дават кризата в Мексико през 1994, сривът във финансовите пазари на “азиатските тигри” (1996-1997), или икономическият крах в Аржентина, през 2002. Опитът от последните 15 години показва, че големите латиноамерикански държави действително са в състояние да финансират мащабни проекти на континента. Заемите, които Аржентина, Мексико, Чили и Венесуела отпускат на своите съседи са основа за по-отговорно и плодотворно сътрудничество. През февруари 2007, Аржентина и Венесуела създадоха Южноамериканска банка (Banco del Sur), която да противостои на международните финансови институции. Разчита се тя да финансира конкретни сектори в икономиката и създаването на нови производствени мощности на континента.

През май 2008, дванайсет държави от региона подписаха в Бразилия учредителния договор на Съюза на южноамериканските нации (La Unión de Naciones Suramericanas – UNASUR). Критиците му смятат, че обединението „не е нещо повече от инструмент на „чавизма” или опит на Бразилия да се наложи като хегемон в региона”[49]. В същото време, бързата реакция на UNASUR на кризата в Боливия демонстрира колко ефективни могат да бъдат съвместните усилия. Ако южноамериканските държави обединят решаването на националните и регионалните проблеми, биха могли да направят много за по-устойчивото си развитие и преодоляването на бедността. Бъдещето ще покаже, дали вече са напълно узрели за това.

Експериментът по укрепване и задълбочаване на регионалното начало във финансовата, икономическата и политическата сфери, който вече тече в Латинска Америка може да се окаже успешен, само ако продължи да се реализира достатъчно дълго време. Засилването на регионализма може да се окаже тъкмо онзи процес, от който се нуждаят изтощените от неолибералните експерименти латиноамерикански икономики. Тепърва обаче предстои да видим, как точно ще реагират световните корпорации на този опит за стесняване на глобалното им пространство на действие и свързаното с това ограничаване на техните печалби. Да не забравяме, че световната криза още не е „извадила на светло” преразпределението на световните ресурси между новите глобални собственици.

Битката между корпоративните и държавните интереси в Латинска Америка продължава. Зад идеологическите обвинения в следване на “грешни” модели за развитие стоят различни интереси. Пресечната им точка са държавата и регионалните обединения. Сегашната глобална рецесия илюстрира значението на регулативните функции на държавата и дава шанс на регионалните обединения да балансират кризите на свръхпазара.

Независимо от използваната терминологията, фактите остават едни и същи: дилемата „свръхпроизводство” и „свръх-глад” съществува. И трябва да бъде решена. В този смисъл, кризата налага не просто диалог между различните икономики и дори не между културите. Необходим е диалог в рамките на цялото човечество, т.е. на единната съвременна цивилизация.

Сайтът се състои от три активни страници, на които периодично ще се публикуват авторските материали: Статии, Книги и Студии.

Началната страница съдържа новини, с възможност за коментари и обмен на идеи и мнения.