Тайнствените строители на Перу

ТАЙНСТВЕНИТЕ СТРОИТЕЛИ НА ДРЕВНО  ПЕРУ

Tайнствените строители на древно Перу

Елеонора Пенчева

Има места на Земята, които поразяват възприятията завинаги. И колкото повече време минава от срещата с такива “чудеса на света”, толкова повече въображението ти се разпалва в опитите да обясниш необяснимото… Такава е магията на древните строежи в Перу. Едва ли има човек, който да не си задава въпроса – кои са тайнствените строители на тази чудеса. И всеки опит за отговор поражда нови и повече въпроси.
Името на държавата Перу е дадено от конкистадорите. Според източници, реката, край която испанците слизат за първи път се наричала Пиру, а първият испанец, когото срещат там – Беру. Така от първите имена, които те чули – Пиру и Беру се получило Перу. Тази дума я няма в индианския речник, но от 1515 г. названието Перу влиза в историята.

   Стар  инкски път

 

 На път към Куско

 

 Малките ниви на кускоеньос

Куско
Градът е разположен на 3330-3360 м. над морското равнище. Хотелът ни се намира на една стръмна уличка, по която на втората крачка разбираш как се диша при такава височина – въздухът не стига, тялото ти става тежко и трудно  подвижно, ушите ти започват да бучат. Сядаме в красив, цветен вътрешен двор и докато оправят паспортите и пренасят куфарите ни, опитваме чай от листа на кока. Казват, че помага на организма да се справи с надморската височина и го предлагат във всеки хотел. След сивата и мъглива Лима всичко в Куско изглежда цветно и прозрачно. Хотелът е в колониален стил, с великолепни мебели от минали епохи и много цветя.
Първо посещаваме Храма на Слънцето, Кориканча, върху основите на който е построена католическата катедрала Санто Доминго.

Куско-стена

Управлението на Инка Пачакутек (1438-1471), на сина му Тупак Инка Юпанки (1471-1493) и на внука му Инка Уайна Капак (1493-1527) е златното време на инкската империя. Тя се крепяла на здрава административна уредба и на единен език – кечуа. Установява се единна религия – вместо култа към Виракоча – култ към Слънцето, макар Пачакутек да запазил почитта към местните божества. В страната се установява единна система от пътища, канали, мостове, водещи към сърцето (или пъпа) на империята (“куско” означава пъп на Земята).
В Храма на Слънцето имало олтар, където единствената украса била релефна плоча със златно изображение на Слънцето. Испанците подаряват по жребий златната плоча на един от първите конкистадори, а юнакът успял за една нощ да я проиграе на хазарт. Разказват, че в храма имало 5 зали. Залата на Луната, сестра-съпруга на Слънцето и майка на всички инки, и залата на Венера, почитана като паж на Слънцето били облицовани целите в сребро. Залата на гръмотевиците и мълниите била украсена в злато. Четвъртата зала била предназначена за дъгата, облицована в златни плочи, върху които били нарисувани цветовете на дъгата. Петата зала била на върховния жрец и според Гарсиласо де ла Вега , също украсена със злато. Достъпът до Храма на Слънцето не бил разрешен за всеки индианец, а само за онези, които били инки – посветени. Вътре имало пет фонтана от различни извори, а тръбите били от масивно злато, което конкистадорите присвоили. Чешмите разрушили без да разберат от къде идва водата. Златото от стените било изкъртено, а залитe сринати, доколкото това е било възможно. Върху основите започва строителството на католически храм.
Трапецовидните ниши, прозорци и врати в храма са проектирани и в други инкски сгради, като устойчиви на земетресения. Но символиката на подобна геометрия остава скрита до днес. Инките приписват всички исторически сгради на собствената си история. Майсторството на древните строители обаче е несравнимо с инкското. Стените са от идеално полирани камъни, плътно прилепнали един към друг. Отличителен белег на това строителство са многоъгълните камъни, които са “залепени” без никаква спойваща мазилка. Един от камъните, поставен на една от вратите има 34 ъгъла – сякаш да ни провокира да си представим сложното майсторството на рязане, полиране и “лепене” на тези мегалити и да се запитаме как е възможно такова съвършенство и такава прецизност.
От центъра на Храма на Слънцето в Куско излизат 49 лъча, които определят пътищата из цялата империя. По тези “лъчи” се намират „уаките” (свещените места), водохранилищата, храмове-крепостите, много от тях, съхранени до днес. Но ако цифрата 49 има сакрално значение, то до днес е останало скрито.

Саксайуаман

На един от хълмовете над Куско се намира друг уникален археологически комплекс – Саксайуаман. Това е най-голямата крепост в Америка на височина 3500 – 3650 м. над морското равнище. Впрочем военна крепост е била през времето на инките, а какво е било преди това си остава загадка. На езика кечуа Саксайуаман означава “Сивокаменна хищна птица”. Била е дом на Слънцето. Според други източници – дом на мълниите и светкавиците, с което се обясняват зигзагообразните му стени. Те са на три нива и общо достигат над 20 м. височина. Каменните блокове на строежа са уникални, по-големи от тези на строежа на египетските пирамиди и много по-съвършени като обработка. Почти всички са многоъгълни, високи до 5 метра, широки от 3 до 5 метра и тежат по стотина – двеста тона. Най-големият от тях е висок повече от 8 метра и тежи 361 тона. И всеки камък е многоъгълен, понякога с 12-16-24 и повече ъгъла. Да се чуди човек кой и защо си е усложнил толкова работата, когато за всеки съвременен строител е ясно, че еднаквите камъни ще са по-спорни за обработка и работа?! Казват – за да е земетръсно устойчиво строителството. Но египетските пирамиди са строени с правоъгълни блокове и също са земетръсно устойчиви.

 Саксайуаман-външна стена

  Ъглите на каменните блокове са закръглени и с леко изпъкнали стени. Създава се впечатлението, че са правени от глина или пластелин, притиснати са, за да прилепнат един към друг и от натиска е започнало “преливането им” един в друг и “издуването” на външните стени. Някъде ъглите буквално са “протекли”, запълвайки перфектно празното пространство помежду им и така са се вкаменили. Повърхността им е полирана. Технологията е същата както на храмовите стени в Куско.

Долината на инките- зид

На много от камъните се виждат отлично направени каменни “зъбци” и едно от мненията е, че те служат като спойка помежду им. По-важният въпрос обаче е кой би “издялал” толкова прецизни ”зъбци” в камъка на ръка?! Някои специалисти смятат, че перфектното шлифоване на мегалитите може да бъде само машинно, особено като се има пред вид огромното количество на блоковете. Загадка е и пренасянето на мегалитите. Кариерата, която се смята за източник на каменните блокове се намира на 35 км. Но по-прецизното сравнение на тези скални блокове доказва, че този род скали са в Боливия – на 2 500 км. от крепостта. Как са се озовали тук? С теглене на ролкови съоръжения?!
Смята се, че индианците не познават желязото. Няма данни да са използвали висша математика, не са останали много писмени паметници, които биха помогнали да се разкрие технологията на това удивително строителство. Обикновени зидари не биха се справили с тези гигантски блокове. Ако са го строили те.
Инките нямат никакво доказателство, че могат да боравят с мегалити, и което е по-странно, нямат никакъв спомен кога е строено това архитектурно чудо, приписвано на имперския период от историята им. Не помнят истинското му име. Всеки опит да се имитира това строителство е неуспешен и навсякъде се вижда разликата между основния строеж и видовете надстройки. Единственият начин, по който индианците са използвали полираните каменни блокове за строителство в Куско е било търкалянето им от крепостта надолу по хълма.
Колкото повече гидовете те убеждават, че това са строежи на инките и на прединките, толкова повече се отказваш от тези легенди. Неизвестните тайнствени строители са имали свръхтехнологии и свръхзнания, надхвърлящи всичко известно досега. И свръхвъзможности за да реализират подобно гигантско начинание. Според предание, записано от Гарсиласо де ла Вега, това чудо възникнало само за една нощ. Виракохас или виракочите са тайнствените строители? Въпросите стават повече при всяка следваща крепост.

Олянтайтамбо и Писак

 Олянтайтамбо – скалата е рязана като сирене

На 32 км. от Куско се намира Свещената долина на инките. По течението на река Урубамба са едни от най-плодородните земи на империята. Всички хълмове са терасирани и обработвани до сантиметър. Любовта на индианците към Майката Земя и Бащата Планина е пословична и плодовете от тази любов радват очите. Тук, на височина 2850 м. се срещаме с друго архитектурно чудо: храм-крепостта Олянтайтамбо. Подобни съоръжения в империята се наричат „tambos“. В тях има подслон, складове за зърно и оръжие, солидни крепостни стени. Войниците, които са обикаляли империята с разни задачи са можели да си починат, да се нахранят, да сменят оръжието си ако се наложи.

Най-впечатляващото съоръжение е наречено, както обикновено, Храм на Слънцето. Седем полирани гранитни гиганта, чудодейно свързани един към друг, образуват една от стените на бъдещия недовършен храм. Те са така прилепнали един към друг, че образуват единен монолит. Обясняват ни, че 60-70 – тонните блокове се свързани с медни скоби. Разбира се идеята медни скоби да крепят тези гиганти изглежда несериозна, макар по други камъни да се виждат предварително издялани отверстия, в които като че ли са отливани допълнително медните скоби. От хипотезите до истината пътят все още не е извървян. Някои от каменоломните се намират на 6 км. И влаченето им по реката, с всички измислени технологии, които научаваме изглежда съмнително.

 
Олянтайтамбо

Полировката на стените и особено на ъглите на Храма на Слънцето в Писак, в Свещената долина на инките, е също толкова впечатляваща.

Олянтайтамбо-пътят към Храма на Слънцето

Гидът ни поднася легендата за помощта, която майсторите от Тиауанако оказвали на местните строители, но явно датировката на този тип строителство е напълно погрешна.

 Олянтайтамбо- стена от недовършения Храм на Слънцето

Безспорно е, че типът строителство е “тиауанако” или “саксайуаман”, при който все повече изследователи са убедени, че обработката и полировката на многоъгълните мегалити не може да е правена на ръка. Тайнствените строители в Перу са същите, които са били в Тиауанако (днешна Боливия). Едва ли става въпрос за помощ, особено ако тя се разминава с десетки векове. Тиауанако престава да съществува около 400 г. от новата ера. Последните хипотези за датировка му отиват още по-назад и прескачат десетилетие от старото летоброене.

 

Олянтайтамбо-стена

По-смели автори дори твърдят, че историята на Ноевия ковчег започва от тук. Съвършеното строителство тук и в Тиауанако определено е дело на високоинтелигентни и високотехнологични култури или цивилизации. Не знаем и дали “са бродили” по тези земи или са дошли еднократно и оставили своето послание за времето, когато следващата цивилизация ще може да го разбере.

Долината на инките

Долината на инките- врата

Потънала в размисли се спускам по стръмните стълби. Оглеждайки скалите на Олянтайтамбо виждам ясните следи на място, от което някога е отделен голям блок. Това което ме изумява е гладката повърхност на самата скала, от която е изрязан блока. Той определено не е издълбаван на ръка.

Олянтайтамбо- от тази скала е изрязан блок

От какво се е получил този ефект на полирането – може би от неизвестната технология на изрязването на камъните. И отново възниква въпросът – какво е истинското предназначение на тези мегалити. Какво информация крият всички “уаки” по тези земи – доказателство за свръхвъзможностите на една култура от далечното минало?! Дали отбелязват особени енергийни центрове, или информационни бази, или небесни портали…. Всеки който се е интересувал от Тиауанако е чел за многото случаи на изчезване на хора, минали Вратата на Слънцето; факти, които са принудили властите да забранят минаването под нея.

В една от книгите си Морис Котерел, авторът на изумителното разчитане на капака на гробницата на бог Пакал от храм в Паленке (Мексико), свързва особеностите на древното строителство със слънчевите изригвания (за които е намерил писмени доказателства) с упадъка на раждаемостта и изчезването на земните култури. Липсата на изолация, според него, прави каменните стени плътно прилепнали към земята и “електрически свързани с нея”, а зазиданите триъгълни прозорци на храмовете – изолират слънчевите изригвания. М. Котерел споделя и идеята, че медните скоби в Олянтайтамбо са “слагани” в каменните блокове, след като те са били омекотени и затова не са променили структурата и формата на медните скоби. Ако е вярно, това е поредното доказателство за свръхтехнологичните възможности на древните строители. Истината вероятно е сред всичките идеи – приемливи или не, те разкрепостяват консервативните ни шаблони за минало и еволюция.

 Долината на инките: върху древните основи- ново строителство

Отнова пресичам Свещената долина на инките и попадам в най-живописния й пазар – Писак. Тук ярките цветове на тъкани и керамика като че ли отразяват вътрешния стремеж на индианците да се противопоставят на унилостта на живота.

 Винаги готови за снимка

 Чешма в Олянтайтамбо

  Пазарът в Писак

 Пазар в долината на инките

 Мачу Пикчу

Пътят към Мачу Пикчу е през Свещената долина на инките. От гарата на Aguas calientes (Горещите извори) с влакче навлизаме в сърцето на планината. Дъхът ти спира при вида на красивата природа, на тропическата растителност и зелените хълмове по бреговете на р. Урубамба. Екзотични дървета и цветя, треви, храсти, дървета и в клоните на много от тях, цъфнали кактуси – всичко е необичайно за европейското възприятие. Преминаваме десетки кафяво-червеникави тухлени къщички, почти сливащи се с пейзажа, малки нивички, на които индианци жънат със сърпове узрялото зърно или орат. След два часа се прикачваме на автобус и запълзяваме по тесния път към върха.

Свещеният град на инките Мачу Пикчу (Старият връх) е открит едва през 1911 г. от американския археолог Хиръм Бингам. Намира се на 2430 м. над морското равнище. Височината доста затруднява изкачването на стръмните стъпала по хълма. Дъхът спира и от красотата на великолепния пейзаж. Казват, че в местността има над 200 вида орхидеи. Градът органично се слива с околните хълмове и създава съвършена картина, която искаш да запомниш, да усетиш, да изживееш и да отнесеш в сърцето си завинаги. Зад близките зелени хълмове се виждат снежните върхове Салкантай и Вероника.

Поразява съвършената хармония, която древните строители са създали между града и околните хълмове, както и уменията, които са владеели, за да начертаят и построят този град. Погледът обхожда развалините – останките от минало величие, храмове, къщи, складове, обсерватории, десетки стълбища, тераси, аквадукти, чешми, чиито източници до днес не са открити и разбира се перфектно полираните камъни.

 Мачу Пикчу- 2

Инките го смятат за свой град, построен от Пачакути Инка Юпанки между 1460 –1470 година. Но колкото повече обхождаш развалините, толкова повече се набива в очи разликата в строителните технологии на инките и на онези първостроители, които са положили основите на този вълшебен град. Ако подобно строителство е построено от инките, защо не са съхранили уменията си през следващите десетилетия. По-вероятно е инките да са използвали останките от древните строежи и върху тях са надстроявали своите храмове. До днес не е ясно каква е ролята на Мачу Пикчу – град, култов храм, женски манастир, обсерватория или нещо друго. Камъкът на Слънцето –“интиуатана”, обявен за част от астрономична обсерватория и слънчев часовник е огромен и полиран перфектно. Астрономични “обсерватории” има във всички древни строежи, защото знанието за звездите е било част от културата им.

  Мачупикчу – интиуатана

Дъщерите на знатните инки, били избирани за “девици на слънцето” когато навършат 10 години и прекарвали младостта си в храмовете. В Мачу Пикчу са открити 173 скелети, от които 150 – женски и затова се предполага, че може би е култов храм на девиците на Слънцето или женски манастир. Последните изследвания обаче доказват, че женските скелети носят белезите на сифилис, което прави загадката още по-интересна. Откритите предмети от прединкската епоха не дават отговори, а железните ножове, в общност, непознаваща метала, пораждат нови въпроси. Като крепост Мачу Пикчу може да е напълно недостъпна и да се отбранява успешно от няколко воина: достъпът е само по един мост от юго-западната страна и по една пътека от югоизток. До реката са 700 метра отвесни скали.
Върху старите съвършени зидове, накои буквално “изляти” и “залепени” върху скалите по същия необясним начин, както в Олянтайтамбо се виждат стените от новото инкско строителство. Когато казах на нашата очарователна екскурзоводка в Мачу Пикчу, че виждам два типа строителство и едното е по технологията “тиауанако” – на „меките” мегалити, тя веднага ми обясни, че инките са полирали камъните, когато строят храмове, а по-грубите – използвали за жилищата си. Наивно и невярно. Имаха си готова легенда за всеки наш въпрос. Ако Тиауанако предхожда най-старата перуанска култура Чавин с 15 000 години, няма как тези отдавна изчезнали строители да бъдат командировани тук през 15 век. Явно тук са били същите неизвестни строители със свръхчовешки възможности, които са оставили знак за своите уникални умения. Строителството с каменни мегалити е твърде впечатляващо и може да се различи от инкската зидария дори от неспециалист.
Интересен е още един факт за местоположението на древните строителни чудеса. Специалистите, които изследват тези свещени места са категорични, че всички те имат невероятно силен магнетизъм – Мачу Пикчу, Саксайуаман, Олянтайтамбо… Може би освен всичко видимо те са мегалитни знаци, отбелязващи енергийните точки на планетата, чието предназначение все още не разбираме.
Загадката на технологията на този вид строителство има много версии. Много изследователи, като Пърси Фосет, смятат, че древните инки са познавали технология, която размеква камъка. Той описва как наблюдавал птица, която размеква скалата, за да си направи гнездо със сока на някакво растение с тъмно червени листа. Ако това е вярно, би могло да обясни стотиците хралупи по скалите, в които индианците са погребвали “мумиите”. Но веднага възниква нов въпрос, ако една птичка има това умение, защо останалите скални птици не са го усвоили. При колективното съзнание на животните, принципът на “стоте маймуни” би трябвало да подейства и при птиците.
Да допуснем, че индианците са събирали сока на това тайнствено растение, което въпреки вълшебните си свойства е забравено; какви количества растения и сок ще са необходими, за да се “омекотят” хилядите гигантски каменни блокове, нужни за строежите в цялата огромна територия на Перу и Боливия. Продължава да ме гложди и друг въпрос: защо този вълшебен сок размеква камъка, а съдовете, в които се съхранявал – стъклени или глинени – оставали невредими.
Ерих фон Деникен разреши загадките на древните строежи с космонавти от други планети и може би галактики. Изображението на един такъв астронавт, видян от маите в Юкатан е залепено на хладилника ми, за да ми напомня, че не е “изкривено” изображение на измислен бог.
На мен ми допада версията, основана на легендата, че древните строежи са построени от „виракочите” – бели брадати мъже, които владеели технологията да размекват и олекотяват камъка. Първо от езерото Титикака дошъл един виракоча. Бил могъщ и справедлив и го нарекли още „господар на всички неща”. От ръцете му излизали благини, бил баща на Слънцето и посланието му било „всички да се обичат и да бъдат милосърдни”. Предполага се, че огромните статуи в Тиауанако са от времето, когато Тити Виракоча бродил по тези земи, но знаем, че версиите с времето са доста условни когато прескачат в старото хилядолетие.
Легенди разказват за още един бял, брадат мъж, който ходел с бяла роба, носел сандали (неиндианска направа) и подобно на своя предшественик също можел да изцелява болните „и със слово карал слепите да проглеждат”. Можел да мести огромни скални късове?! Веднъж, хората от едно село не приели добрините му и заплашили да го убият. Той вдигнал ръце към небето и от него започнал да пада огън. Белият мъж тръгнал към езерото Титикака, влязъл в него и никога не се върнал. Скалите, върху които паднал огъня станали меки и леки като корк. Нарекли го Виракоча (морска пяна) или Кон Тики Виракоча Пачакамак – Бог на света.
Възможно е древните строежи да са построени от виракочите и техните сподвижници. Поради техните свръхвъзможности, никой друг не е владеел технологията на олекотяването и омекотяването на камъните. Кои са били тези тайнствени бели мъже, дошли да променят светогледа и живота на индианците си остава загадка.
Всички мегалитни съоръжения, направени да устоят на всякакви земетресения хиляди години, носят послание. Можем ли да го разберем? Местоположението им не е ли знак за нещо по-мащабно, до което ние още не сме се докоснали и не сме осъзнали. За древните хора връзката със звездите е била роднинска, наричат себе си “деца на Слънцето”, техните родители идват от Плеадите, Сириус, Орион… Говорят за една свещена раса на посветени в тайните на Слънцето.
Как да разберем техните послания ние, които въпреки умението да строим космически кораби, още смятаме, че сме произлезли от маймуните. Нашето “посвещение” е в “здравия материализъм”, който ни е приковал към земята и е затворил сетивата ни към други светове. Как да проумеем миналото, щом не разбираме себе си. Ние отдавна сме загубили синхрона си с вселената – дори когато осъзнаваме себе си като част от нещо по-голямо, искаме всичко да се върти около нашето его – ако аз не владея нещо, ако аз не го разбирам – значи „то” не съществува. Нашата наука е разделила способностите ни на десетки отделни части, вкарала ни е в калъпите на частното, зазидала е простора ни към другите области и ние сме загубили общия поглед върху света.

Напоследък много се пише за децата-чудо, които имат свръхспособности. Много от тези “индигови” или “кристални” деца огъват метални предмети само с поглед, други карат химикалките да летят във въздуха, трети местят предмети през стъклени огради, четвърти знаят за света повече, от всяка енциклопедия. И всички те са миротворци, владеят телепатия, свързани са с природата. Може би това е единственият начин да започнем да си задаваме правилните въпроси за смисъла на живота – когато нашите различни деца променят консервативния ни светоглед, бетонираните ни представи за нещата, ограничените ни възприятия, отказът ни да променяме себе си. Отказът ни да повярваме в себе си. Може би нашите деца са нашите виракочи със свръхвъзможности, най-истинските ни учители, които ще ни разкрият древните тайни за духа, който владее материята.

Дотогава всички неразбрани възможности ще остават “чудеса”.